Аспержи с пъдпъче яйце, червено цвекло и сос ремулада с целина
22,50 лири на човек
Умножете по осемдесет. И това са само предястията. Поглеждам към Марк — пребледнял е. Не се сдържам, избухвам в смях. Той ме поглежда и по лицето му се изписва облекчение. Усмихва се и вдига чашата си за тост. И аз вдигам своята.
— Да пием за меню без предястия?
— Без предястия — засмивам се.
Залавяме се да ги опитваме. Струват си всяко пени. Добре че няма да ги плащаме.
Избираме основното ястие: домашен пилешки пай на „Кафе Роял“ с бекон, пъдпъдъче яйце, крехък зелен боб и картофено пюре — 19,50 лири.
За десерт се спираме на: крем от черен шоколад и компот от диви череши — 13 лири.
Плюс трийсет бутилки червено вино на заведението, трийсет бутилки бяло вино на заведението и двайсет бутилки шампанско.
Въобразяваме си, че сме се справили чудесно, докато метрдотелът Джерард не сяда да си поговорим след кафето. Оказва се, че минималната цена е шест хиляди лири. Сигурно са ни го казали миналата година, когато направихме резервацията, но ние не сме слушали внимателно, а дори да бяхме, тогава нямаше да има значение. Джерард ни успокоява — можело да качим сумата до необходимия минимум, като добавим кафе и сирена за осемдесет човека. Тоест да добавим още хиляда и триста лири към общата сметка. Съгласяваме се. Какво друго ни остава? Сватбата е след три седмици.
След това, натъпкани и преливащи от угризения, слизаме в метрото на спирка „Пикадили“. Още преди металните бариери, Марк стисва ръката ми и ме спира.
— Ерин, не можем да го направим. Сериозно ти казвам, това е лудост. Много е скъпо, нали? Не, наистина? Когато се приберем, трябва да отменим всичко. Да, ще изгубим депозита, но просто ще отменим тържеството. Ще направим церемонията в „Ол Соулс“, а после ще отидем в някое местно заведение, какво ще кажеш? Или при родителите ми? Ще могат да организират нещо набързо, нали?
Свеждам поглед към ръката, стиснала моята. Не познавам този човек.
— Марк, вече малко ме плашиш. Защо се държиш така? Това е сватбата ни. Имаме спестявания, не сме затънали в заеми, за да платим сватбата си. Случва се само веднъж в живота и аз лично искам да похарча парите си за това. За нас. Не всичките си пари, разбира се, но някаква част. Иначе какъв е смисълът?
Той издиша силно през носа. Разстроен, прекъсва разговора, пуска ме, слизаме в метрото. Мълчим до края на пътуването. Наблюдавам другите хора. Чудя се как ли живеят. Седя до Марк, но не му говоря, представям си, че не го познавам. Че съм просто момиче, което пътува само с метрото. Не трябва да се тревожа какво предстои, нито как ще протече животът ми оттук нататък. Мисълта ме успокоява. Аз искам Марк. Наистина. Само да можех да го изтръгна от това състояние. Само да можех да оправя всичко.
Той ми се нахвърля още щом прекрачваме прага. Вече не шепне като в метрото.
Заявява, че не разбирам. Не го слушам. За пръв път го виждам такъв, като че ли нещо напира да изригне от него.
— Според мен ти не проумяваш какво се случва, Ерин. Какво се случва всъщност. Вече нямам работа. Нямаме пари за тези неща. И не мога да си намеря нова работа, защото никой не наема хора. Моят свят е различен от хуманитарните глезотии или от твоето филмово училище. Не мога просто да се откажа и да се захвана с нещо друго. Аз съм инвестиционен банкер. Това е професията ми. Не съм подготвен да правя нищо друго. А дори да бях, няма значение. Не е възможно да основа собствена банка или, знам ли, да се включа в някакъв постмодерен проект или подобна щуротия. Не съм като теб. Произходът ми е различен. Цял живот съм се борил, за да стигна дотук. Цял живот. Знаеш ли колко ми беше трудно? Хората от моята гимназия работят на бензиностанции, Ерин! Проумяваш ли го? Живеят в общински апартаменти и зареждат рафтове в супермаркети. Няма да се върна там. Няма да го допусна. Нямам обаче резервен план. Нямам семейни приятели в издателския бизнес, в журналистиката или във винопроизводството. Родителите ми са пенсионери в Ист Райдинг — и двамата много скоро ще имат нужда от грижи. Спестяванията ми са общо осемдесет хиляди, останалото е затворено в тази къща. А сега искаме и бебе. Имах истинска работа, но я изгубих и сме прецакани. Защото, за съжаление, нямам лукса да ми се плаща като теб!
Усещам как раздразнителността се надига у мен. Достатъчно. Стига толкова за днес.
— Майната ти, Марк! Държиш се като негодник. Кога се е налагало да ми плащаш? Кога? Какво съм аз, да не съм ти компаньонка?
А трябваше да бъде чуден ден.
— Не, Ерин, за съжаление, не си. Защото, ако беше, сега щеше да си затвориш устата.