Сърцето ми прескача в гърдите. По дяволите. Марк е изчезнал и в стаята с мен изневиделица се е появил един непознат. По дяволите. Дишането ми става плитко. Боже, не плачи! Моля те, Ерин, не плачи. Дишай. Усещам как очите ми парят.
Марк ме гледа. Промърморва нещо неразбираемо, обръща се и вперва поглед през прозореца.
Сядам безмълвно.
— Не мога да повярвам, че го каза, Марк — прошепвам.
Знам, че трябва да си замълча, но не, не бива да си мълча. Няма начин! Ще се омъжа за него след три седмици. Ако оттук нататък животът ми ще бъде такъв, трябва да знам.
— Марк…
— Какво, Ерин? Какво ще стане според теб след сватбата? Ако имаме деца? Какво ще стане? Моята работа осигуряваше парите за всичко. За тази къща.
— Не, Марк! Не! И двамата платихме къщата! И аз вложих спестяванията си в депозита. Всичко, което имах — изстрелвам на висок тон като него.
— А, добре, направо страхотно, Ерин. И ти си вложила парите си. Но не можеш да плащаш ипотеката с твоята заплата, нали? Не живеем в едностаен апартамент в Пекам все пак! Няма начин да покриваш ипотеката с онова, което печелиш. Не искам да те разстройвам, Ерин, но ти просто не ме слушаш. Налага се да продадем къщата. Очевидно е!
Да я продадем ли? О, боже! Явно по лицето ми се е изписал ужас, защото той кимва доволно.
— Не си се замисляла за това, нали? Защото, ако беше, Ерин, щеше да си толкова разтревожена, колкото съм аз. Ние потъваме.
Боже! Мълча. Държала съм се като идиот. Вече го проумявам. И ме боли. Не ми е хрумнало нито едно от нещата, които каза Марк. Не съм се замисляла, че има вероятност плановете ни просто да се провалят. Той да не успее да си намери нова работа.
Марк има право. Нищо чудно, че е толкова ядосан. Справял се е сам с всичко това. Но тогава си спомням. Не е задължително да става така. Както каза Каро, той би могъл да прави нещо друго.
— Но ти можеш да си намериш работа! Каквато и да е работа! Имаш страхотен опит, не може ли просто…
— Не — прекъсва ме той изморено. — Не става така. Какво друго да правя, по дяволите? Умея само да оценявам и да продавам ценни книжа. Освен ако не предлагаш да се хвана в някой бар.
— Моля те, Марк, просто се опитвам да помогна! Не познавам твоя бранш, нали? Опитвам се да ти помогна да намерим изход, затова престани да повтаряш, че не разбирам нищо, и се постарай да ми обясниш. Моля те.
Съзнавам, че звуча като капризно дете, но не знам какво друго да кажа. Той се отпуска на канапето срещу мен изтощен. С приведени рамене. В безизходица. Мълчим, чуват се тихият тътен на уличното движение и шумоленето на вятъра в клоните на дърветата в градината.
Ставам и отивам при него. Нежно докосвам гърба му с длан. Той не се отдръпва, затова започвам леко да го разтривам. Успокоявам го, галя топлия му гръб през памука на ризата. И той ми позволява.
— Марк? — започвам колебливо. — Нямам нищо против да продадем къщата. Ще е тъжно, защото тук ми харесва, но не ме интересува къде ще живеем. Искам само теб. Където и да е. Под някой мост дори. В палатка. Само теб. Не нужно непременно да имаме деца веднага, ако моментът е неподходящ. И още нещо, знам, че не искаш да работиш друго, но за мен няма значение, ако си щастлив. Мнението ми за теб няма да се промени. Ти си си ти. Не те обичам заради парите. Да, хубаво е да ги имаме, но единственото ми желание е да бъда с теб. Можем дори да живеем при родителите ти в Ист Райдинг, ако искаш.
Той вдига поглед и се усмихва неволно.
— Страхотно, Ерин, защото исках да ти кажа още нещо — мама вече е приготвила леглото в стаята за гости.
Гледа ме лукаво. Шега. Слава богу! Засмиваме се и балонът на напрежението се пука. Всичко ще бъде наред.
— Обаче наистина мисля, че майка ти ще е на седмото небе! — засмивам се.
Той се усмихва — отново смутено, момчешки. Обичам го.
— Извинявай. — С непоколебим поглед. Наистина съжалява.
— Ще ме включиш ли отново в отбора? — питам.
— Да, извинявай. Отдавна трябваше да ти кажа какво изпитвам. Но отсега нататък ще го правя, съгласна ли си?
— Да, моля те.
— Добре. Ерин, знам, че е глупаво… но не мога да се върна на нулата. Не мога да започна отначало.
— Знам, скъпи. Всичко е наред. Няма да ти се наложи. Ще измислим решение заедно. Защото ние така правим.
Той хваща другата ми ръка, ръката с пръстена, и я поднася към устата си.
— Марк, да започна ли отново да пия хапчета? Не е ли по-добре да почакаме?
— Знаеш какво казват хората — Марк целува годежния пръстен, — моментът никога не е подходящ.
Още иска дете. Слава богу. Придърпва ме към себе си. Вдигаме крака на канапето и заспиваме прегърнати на есенното слънце.