Само донякъде се шегува, че не е водила нормален разговор. Чета го в очите й. Усмихвам се. Разбирам защо се е съгласила да участва в проекта. Носталгия по културата. Сигурно в „Холоуей“ няма много хора като Алекса. С нейния произход. Двете с нея сме от различни поколения, но определено сме сродни души.
— Ами да опитаме, а? Имате ли въпроси, преди да започнем? — питам.
— Не, може направо да започваме. — Тя оправя без нужда дрехите си и отмята бретона от очите си.
— Страхотно! Предупреждавам ви, че въпросите ми ще бъдат кратки, по-скоро като ориентири, за да се съсредоточите над темата или за да ви насоча другаде. При монтажа ще изрежа въпросите си, може да запишем допълнително и глас. Добре, да започваме. Бихте ли ми казали името си, възрастта и присъдата?
Усещам как телефонът вибрира беззвучно в джоба ми. Марк. Може би с добри новини. Предложение за работа? Боже, дано! Така всичко ще се реши с един замах. Вибрацията секва рязко. Или се е включила гласовата поща, или си е спомнил, че днес съм тук. И какво правя.
Съсредоточавам се над работата. Виждам как Алекса поема леко дъх, прогонвам мислите за Марк и затворническата стая сякаш изчезва около събеседничката ми.
— Казвам се Алекса Фулър. На четирийсет и две години и съм тук, в „Холоуей“, вече четиринайсет. Обвинението е, че съм помогнала на майка си, Доун Фулър, да се самоубие. Тя беше неизлечимо болна. Имаше рак на панкреаса. Дадоха ми най-дългата присъда. — Спира. — Максималното, отсъждано за асистирано самоубийство. В онази година пресата постоянно пишеше против либералните присъди, в медиите непрекъснато се говореше как обвиненията в асистирано самоубийство не се разглеждат в съда. Проведе се разследване и беше решено Кралската прокуратура да възприеме по-твърда линия в бъдеще. Аз просто се случих първата след промяната на правилата. Решиха тези случаи да се разглеждат като непредумишлено убийство, макар да е ясно, че не са нищо подобно.
Тя млъква за секунда. Плъзва очи покрай мен.
— Отначало мама искаше да отиде в „Дигнитас“ в Швейцария, но ние я убедихме, че ще се оправи, че ще победи болестта. Беше само на петдесет и пет и беше подложена на възможно най-интензивната химиотерапия. Лекарите вярваха, че ще унищожат тумора. Само че тя получи инфаркт. Когато прекратиха лечението, тя беше твърде отпаднала да лети, пък и аз не бих я пуснала в Швейцария. С татко посетихме онова място, докато мама още се възстановяваше в интензивното. Там беше бездушно, празно, като в онези мотели, каквито има по бензиностанциите. — Алекса дръпва ръкавите си и скрива дланите, преди да продължи. — Не можех да си представя мама да умре там.
За част от секундата се замислям за своята майка. Представям си я на легло, в някаква стая, сама. Нощта след катастрофата. И след като са я намерили потрошена и мокра от дъжда. Не знаех каква е била стаята, къде се намира и дали мама е била сама. Надявам се да не е било като стаята в Швейцария.
Алекса вдига очи към лицето ми.
— И двамата не можехме да си я представим там, затова я взехме у дома. Състоянието й се вложи още повече. Един ден ме помоли да й оставя морфина. Знаех какво означава това… — Гласът й трепва. — Сложих го върху нощното шкафче, но тя не можеше да вземе шишенцето. Постоянно го изпускаше върху чаршафите. Извиках баща си и тримата заедно обсъдихме всичко. Качих се да взема камерата, татко нагласи статива и мама каза пред обектива, а по-късно на запис в съдебната зала, че мисълта й е бистра и иска да сложи край на живота си. Показа как не може да вдигне шишенцето сама, още по-малко да се инжектира, после обясни, че ме е помолила да й помогна. След записа вечеряхме. Подредих масата в дневната със свещи. Пихме шампанско. Оставих ги двамата с татко да си поговорят. После той излезе в коридора. Не каза нито дума. Помня го. Просто мина покрай мен и отиде да си легне. Аз я завих на канапето и си поговорихме малко, но мама беше изтощена. Искаше й се да можехме да седим цяла нощ, но нямаше сили.
Дъхът на Алекса секва. Тя отмества поглед. Чакам мълчаливо.
— Беше напълно изтощена. Направих каквото ме беше помолила, после я целунах за „лека нощ“ и тя заспа. Малко след това престана да диша. — Умълчава се, после ме поглежда. — Не излъгахме. За нищо. От самото начало казвахме истината. Просто моментът беше неподходящ. С това затягане на мерките. Но такъв е животът, нали?