Тя се усмихва и аз правя същото. Не знам как е успяла да запази здравия си разум, след като е тук толкова отдавна. Само защото е помогнала на любим човек. Бих ли направила такова нещо за Марк? Би ли го направил той за мен? Взирам се в Алекса. Четиринайсет години са много време за размисъл.
— Какво работехте преди затвора? — питам, за да я върна към темата.
— Бях партньор в корпоративна адвокатска фирма. Справях се чудесно, така твърдяха всички. Мама и татко много се гордееха с мен. Още се гордеят. Но едва ли ще се върна в професията — дори да можех. Аз и не искам.
— Защо не? Защо не искате да се върнете?
— Ами, първо, защото нямам нужда от пари. Преди печелех много и инвестирах добре. Вече имаме къща. Е, на баща ми е, но ще живея при него. Ипотеката е изплатена. Благодарение на инвестициите и спестяванията си мога да се пенсионирам. Няма да го направя, но бих могла.
Тя се усмихва и се привежда напред, обляга лактите и ръцете си на масата.
— Планът ми е… ами ще се опитам да забременея. — Казва го съвсем тихо и мигом става отново млада и уязвима. — Да, знам, че годините ми са напреднали, но се консултирах с лекаря в затвора, пък и инвитро процедурите са на светлинни години от преди. На четирийсет и две съм и излизам след месец. Вече се свързахме с клиника. Записала съм си час в деня след освобождаването си.
— С донорска сперма ли? — осмелявам се да попитам.
В телефонните ни разговори не е споменавала мъж.
Сигурно малцина биха чакали четиринайсет години. Не съм сигурна, че аз бих.
— Да, с донорска сперма. Действам бързо, но не чак толкова!
Алекса изглежда искрено щастлива. Весела. Гради личността си. Гради си живот. Усещам как пулсът ми се учестява. Мисълта за бебе. За бебе от Марк. Топло усещане. Двете заедно преживяваме радостта. С Марк вече го обсъдихме. Ще започнем да се опитваме. Спрях хапчетата преди четири седмици. Ще се опитаме да направим бебе, а ако се случи на медения месец, толкова по-добре. Странно как с Алекса сме на един и същ етап, макар животът ни да е много различен.
Тя се привежда напред.
— Ще се опитам колкото се може по-скоро. Шансовете за успех намаляват всяка година, но горната граница за инвитро е четирийсет и пет, така че разполагам с три години. Три години, пълни с възможности. Здрава съм. Би трябвало всичко да е наред.
— Защо искате да имате бебе?
Въпросът прозвучава глупаво още докато го изричам. Тя обаче схваща какво имам предвид.
— Защо въобще искат хората? Сигурно защото животът ми напоследък беше изпълнен предимно с край — с край и чакане. Още преди затвора: чакаш почивните дни, по-подходящ момент, следващата година, все нещо чакаш. Вече дори не знам какво съм чакала. Сега обаче ми предстои ново начало и не се налага да чакам повече. Приключих с това, започвам да живея.
Тя се обляга назад с грейнало лице, потънала в свят, преизпълнен с възможности. Възползвам се от момента да погледна телефона си. Просрочили сме времето с десет минути. Пропуснатото ми обаждане стои на дисплея. Виждам част от рамото на Найджъл през прозорчето на вратата. Не ни припира, но не бива да насилвам късмета си.
— Благодаря, Алекса.
Достатъчно за днес. Изправям се и натискам копчето на стената, с което се отваря вратата. Отново поглеждам телефона си. Търсила ме е Каро, не Марк. Разочарованието ми е силно, болезнено. Явно още не си е намерил работа. А за секунда бях сигурна. Но нищо, още е рано. Още е рано.
Остър звуков сигнал, плъзгане на резетата и вътре леко озадачен влиза Найджъл.
Изключвам камерата.
10
Неделя, 4 септември
Меденият месец
Клетвите са изречени. Той плъзва тънка златна халка на пръста ми.
Очите му, лицето му. Музиката. Студеният камък под тънките подметки на обувките ми. Уханието на тамян и цветя. На най-хубавите парфюми на осемдесет човека. Щастие. Чисто и безоблачно.
Целуваме се, зад нас се извисяват познати гласове. И после до мозъка на костите ни разтърсва органовото изпълнение на „Сватбен марш“ на Менделсон.
И цветчета, отвсякъде се посипват цветчета, докато излизаме в есенния лондонски въздух. Като съпруг и съпруга.
Събужда ме тихо почукване. Марк още спи дълбоко до мен в широкото хотелско легло. Моят съпруг. Моят спящ нов съпруг. Тихото почукване продължава. Ставам, навличам халат и отивам на пръсти в дневната на апартамента.
Кафето. Две сребристи кани с кафе върху застлана с бяла покривка количка ме чакат в коридора. Сервитьорът прошепва „Добро утро“ и грейва в усмивка.