— Много благодаря — прошепвам в отговор и вкарвам количката в застлания с плътен килим вестибюл.
Подписвам сметката и му я връщам с голям бакшиш. Днес официално споделям радостта си. Шест часът е, неделя сутрин. Поръчах кафето предишната вечер, за да ми помогне с ранното ставане. Но, честно казано, съм добре. Вече съм напълно будна и преливаща от оживление. Много се радвам, че не прекалих с пиенето снощи. Не ми се пиеше. Исках мисълта ми да остане бистра, съсредоточена. Исках да запомня всеки миг и да му се насладя.
Бутам количката покрай елегантните хотелски мебели, вкарвам я в спалнята и я оставям, докато си вземам душ. Надявам се силното ухание на кафе да го разбуди. Искам всичко да бъде идеално за него днес. Марк обича кафе. Пъхвам се под обилната струя на душа и се сапунисвам, като внимавам да не си мокря косата. След половин час трябва да напуснем хотела и да тръгнем за летището.
Днес ще бъде най-дългият ден в живота ни. Ще летим назад през единайсет часови зони и линията на смяна на датата, а когато след двайсет и четири часово пътуване по въздуха и с кораб се озовем в другия край на света, там ще бъде едва десет часът. Оставям топлата сапунена струя да облива мускулите на раменете ми, ръцете, новата златна халка на пръста ми.
В съзнанието ми прелитат образи от предишния ден: тостът на Фред, тостът на Марк, Каро, която разговаря с родителите на Марк, първият танц. Последният танц. Предишната нощ, най-сетне сами. Отчаяно зажаднели един за друг.
Чувам потракването на порцелан. Станал е.
След секунда съм извън душа и мокра в обятията му.
— Много е рано, Ерин, много е рано — протестира той намръщено и налива горещо кафе за двама ни.
Засипвам го с целувки и с вода от душа. Той ми подава чаша и аз заставам пред него чисто гола, докато отпивам. В този момент изглеждам прекрасно, нищо че сама го казвам. Във форма съм. Постарах се. Не се жениш всеки ден. Той пие кафе, седнал в края на леглото, и лениво плъзга очи по тялото ми.
— Красива си — казва, все още сънен.
— Благодаря — усмихвам се аз.
За нула време се обличаме и напускаме хотела. Мерцедесът се плъзга с неделното утро пред хотела. Шофьорът се представя като Майкъл, но почти не продумва, докато пътуваме към „Хийтроу“. Носим се по пустите улици в своя ухаещ на кожа пашкул, навън се мяркат само окъснели купонджии, които се прибират. Някъде навън, в Северен Лондон, зад заключени коридори, лежат Алекса, Еди и Холи в своите голи залостени килии, които никога няма да видя. Предстои им да преживеят един ден, който никога няма да проумея напълно. Усещам свободата си с нова яснота.
На летището Марк ме повежда покрай извилата се вече опашка на гишетата на „Бритиш Еъруейс“ към празните гишета в края на пътеката. Първа класа. За пръв път. Изпитвам вълнение, примесено с типичната за средната класа вина. Искам го, но съзнавам, че не бива да го искам. Марк е пътувал в първа класа с клиенти и ме уверява, че много ще ми хареса. Не бива да обръщам прекалено голямо внимание.
На гишето жена с ослепителна усмивка ни поздравява като приятели, които се връщат у дома след дълго отсъствие. Фиона, единствената служителка на гише за чекиране, която ми се е представяла по име, е безкрайно дружелюбна и услужлива. С това като нищо мога да свикна. Явно с пари можеш да си купиш време, а с време — внимание. Усещането е страхотно. Не прекалявай с анализите, нареждам си мислено. Просто се наслаждавай. Скоро пак ще си бедна.
Минаваме през проверките за сигурност. Охраната проверява багажа ни почти неловко. След като се обувам, Марк ме превежда през залата към стената в дъното вдясно. Най-обикновена бяла врата. Без табела. Прилича на служебен вход. Той се усмихва.
— Вратата на милионерите — извива той усмихнато вежди. — Моля!
Мога само да го последвам. Той крачи самоуверено с вид на човек, който знае къде отива, а аз съм напълно сигурна, че всеки момент ще ни спрат. Докато приближаваме към вратата без табела, очаквам всеки момент нечия ръка да стисне моята, да ни заведат в някоя тясна стая и да ни подложат на многочасов разпит като терористи. Нищо подобно не се случва обаче, прекосяваме залата, незабелязани от никого, минаваме през странната врата и се озоваваме сред кроткото оживление на прохладната зала „Конкорд“.
Това е таен път само за първа класа. От проверката направо в салона на „Бритиш Еъруейс“. Значи така живее другата половина от човечеството. Е, по-скоро един процент. Нямах представа.