„Бритиш Еъруейс“ плащат един милион лири годишно на летище „Хийтроу“, за да са сигурни, че пътниците им в първа класа няма да бъдат подложени на унижението да минат покрай всички онези безмитни магазини, пълни с ненужни за тях боклуци. Днес и на нас ни е спестено.
В салона е истински рай. Много е приятно от тази страна на вратата, не че допреди пет минути изобщо подозирах за съществуването му. Странно, нали? Тъкмо си мислиш, че знаеш какво е хубаво, и изведнъж се оказва, че има напълно различно ниво над това, което знаеш, че съществува. Може би е по-добре изобщо да не разбира човек. Може би е по-добре да не знаеш, че всички останали на летището биват насочвани през магазини с единствената цел да им вземат и малкото пари, които имат, докато твоите са си непокътнати.
Престани да го мислиш, Ерин. Просто се наслаждавай. Напълно в реда на нещата е да се зарадваш на нещо хубаво.
Тук всичко е безплатно. Настаняваме се в едно от кожените сепарета и си поръчваме лека закуска: прясно изпечени шоколадови кифлички и английски чай. Поглеждам Марк. Великолепният ми Марк чете вестник. Изглежда щастлив. Оглеждам и останалите хора в салона. Кой знае защо, първокласното пътуване ги прави някак мистериозни — загадъчността се процежда от всяко движение и го дарява с изящество. Или просто аз се чувствам така, защото сякаш съм влязла в селенията на еднорозите.
Милионерите не изглеждат като милионери, нали? Илон Мъск дори не изглежда като милионер, а всъщност е милиардер.
Наблюдавам ги, вторачени в айфоните си, докато отпиват от своето еспресо, и се чудя. Дали пътуват само в първа класа? Общуват ли с други хора в ежедневието си? С хора от бизнес класата? От икономичната класа? Знам, че ги наемат на работа, но дали общуват с тях? И какво работят всъщност? Как печелят толкова много пари? Добри хора ли са? Представям си как Алекса е летяла в бизнес класа, преди да се случи всичко. Кой знае защо, си я представям тук. Изглеждаше богата дори със затворническото си облекло. И Еди. Не ми е трудно да си представя Еди тук — като призрак, който се спотайва в ъглите на кожените сепарета с чаша кафе в ръка, а очите му оглеждат неспирно, не пропускат нищо. Отговорих на имейла му в деня преди сватбата. Имах усещането, че се опитва да ми каже нещо, но най-вероятно е бил под наблюдение. Съвсем ясно си го представям тук. Не и Холи. Не мога да си представя Холи тук, както си представям Еди или Алекса. Дали изобщо е напускала страната? Усещала ли е средиземноморското слънце? Или тропическата жега? Едва ли. Възможно е обаче да ставам жертва на предразсъдъци, може би Холи непрекъснато е пътувала. Отново ме пробожда вина. Не прекалявай с анализите, Ерин.
За пръв път през живота си се качвам на самолет и завивам наляво. Всички останали завиват надясно. Честно казано, трудно може да не се почувстваш специален, макар да съзнавам, че съм платила много повече пари от всеки друг, пари, които имаме единствено благодарение на различни обрати на съдбата и по рождение. Но е така. Чувствам се специална.
— „Дриймлайнър“ — навежда се към мен Марк и ми прошепва.
Нямам представа за какво говори.
— Самолетът — пояснява той.
— А, самолетът е „Дриймлайнър“ — поглеждам го закачливо и се усмихвам. — Не знаех, че се интересуваш от самолети.
Той наистина разбира от тях. Странно как не бях забелязала. Разбирам защо предпочита да не разгласява това свое хоби. Не е най-секси интересът за един мъж. Марк обаче има още много други секси хобита, затова нямам нищо против да му простя това. Отбелязвам си наум за Коледа да му купя нещо, свързано със самолети. Може би някой хубав албум. Ще потърся и документални филми.
С Марк сме настанени на предните седалки по средата — този салон няма нищо общо с обикновения. Първо, седалките са само осем. И дори не са заети всичките. В тази част на самолета е тихо. Спокойно.
В сравнение с икономичната класа първа е като биофермите спрямо традиционните. Обикновените пътници отзад са натъпкани като пилета в клетки цели единайсет часа. А ние, пилетата на свободно отглеждане, хранени с царевица, доволно си кълвем сред високите треви. Може би метафората не е подходяща, може би всъщност ние сме фермерите?
Отпускам се на седалката — бежова кожа с онзи свеж мирис на нова кола. Преградите са достатъчно високи от всички страни, за да не виждаме другите пътници, но и достатъчно ниски, за да забелязваме стюардесата, когато минава покрай нас. Тя поднася шампанско във високи изстудени чаши, докато хората се настаняват по местата си и наместват ръчния багаж.
Разглеждаме гнездата си — нашия дом за следващите единайсет часа. На гърба на седалката пред мен има телевизор с плосък екран, забелязвам удобни шкафчета, слушалки. Тоалетен несесер с релефен надпис „Първа“, надлежно прибран и пълен с миниатюрни продукти, които странно защо ми приличат на детската кухня, която имах като малка. Когато още само си играех на къща. Намирам голяма сгъваема масичка в шкафчето над подлакътника. И, да, много се вълнувам. От всичко. Пъхам пътната си чанта в една преграда. Сватбен подарък от Фред. Толкова се радваше, че е поканен и ме води до олтара. Знам колко много означаваше това за него. Прекрасният Фред. Фред и Нанси. Двамата нямат деца. Може пък да станат кръстници. Когато се стигне дотам. Ще ми бъде приятно. Дали и на Марк ще му бъде?