Блянът продължава. Топъл пясък по залез. Ледени кубчета, подрънкващи в чашата. Уханието на слънцезащитен лосион. Следи от пръсти по книгата ми. Има толкова много за гледане. За правене. До петия ден.
На петия ден се задава буря.
Бурите тук не са като у дома. Това поне е ясно. Не е достатъчно само да внесеш вътре мебелите си от верандата и да покриеш розите. Тук бурите са сериозно нещо, а най-близката болница е на един час полет със самолет до Таити, но никой не лети по време на буря. Те траят с дни, затова местните се отнасят към тях с логистична прецизност. Опразват плажовете, пускат кепенците на ресторантите, инструктират гостите.
След закуска дружелюбен служител чука на вратата на вилата ни. Осведомява ни, че се очаква бурята да връхлети към четири следобед и че сигурно ще продължи до ранните часове на следващата сутрин. Уверява ни, че бурята ще подмине острова, но ще я усетим, макар че няма да изпитаме пълната й мощ. Да не се тревожим, че ще ни изхвърли в открито море или други подобни щуротии, тук не ставали такива работи. Служителят се смее. Вилите се намират в лагуната, атолът ги предпазва, така че вълната трябва да е грамадна, за да се прехвърли през атола и архипелага и да ни помете. Лагуната съществувала от хиляди години, нямало да изчезне днес.
Служителят ни уверява, че всички ще са на поста си цяла нощ и ако по някаква невероятна случайност бурята промени посоката си, ще бъдем предупредени своевременно и ще бъдем преместени в централната сграда на хотела. Само че подобно нещо не се било налагало, откакто той работел на острова, а днешната буря, макар и много силна, не пораждала особени тревоги.
След като човекът си тръгва, излизаме на верандата си и оглеждаме лагуната. Небето е сапфиреносиньо и слънцето озарява водата. Нищо не подсказва, че приближава буря. Споглеждаме се, и двамата се питаме едно и също — къде е тя?
— Да идем ли да погледнем на другия плаж? — пита Марк, изведнъж възбуден.
Прочел е мислите ми: може да я видим как се задава оттам. Грабваме гуменките си и се отправяме през старателно поддържаната джунгла на комплекса към фронта на бурята.
От другата страна, която е отворена към Южния Пасифик, има още един плаж, по-дълъг и по-прав. Там е ветровито, твърде ветровито за гостите на хотела. Океанът е бурен, вълните са шумни и могъщи, съвсем различни от кротката и спокойна лагуна, над която са кацнали вилите ни. Това е дивата страна на острова. Искам да зърна бурята. Искам да я видя как приближава. Слънцето още е силно и топло, но вятърът изопва тениските и косите ни, докато газим в плитчините. И после я виждаме. На хоризонта.
Огромен стълб от облаци някъде в далечината. За пръв път виждам такова нещо. Стена от дъжд и вятър. Не виждаш никаква перспектива, когато зарееш поглед към необятния океан, няма как да добиеш представа за мащаба, няма с какво да сравниш, но пред очите ни бурята запълва половината небе. Приближава една-единствена сива колона, от която те побиват тръпки.
Прекарваме по-голямата част от деня в спокойните води на лагуната, гмуркаме се с шнорхели, гребем с канута. Съветват ни да не излизаме от вилите след три следобед, обслужването по стаите щяло да бъде на разположение, както обикновено.
Към четири без петнайсет сме се окопали с храна, бира и кино маратон. Принудителна релаксация.
Бурята връхлита по средата на „Близки срещи от третия вид“. Бученето на вълните под вилата и дъждът по покрива ни карат да намалим звука на плазмения екран. Марк изважда мобилния си и започва да ме снима.
Увила съм се като изхвърлен на брега кит с чаршафите. Заравям шамфъстъците под възглавницата и се намествам по-удобно като за пред камерата.