— Какво гледаш, Ерин? — пита той зад обектива.
— Хубав въпрос, Марк! Гледам филм за извънземни, докато чакаме да настъпи краят на света отвън — отговарям.
От екрана се чуват сирени и приглушени викове.
— Пети ден от медения месец — напевно оповестява Марк, — крием се от невъобразима тропическа буря. Само погледнете.
Марк завърта камерата към облените от дъжда прозорци. Навън е сиво. Гъста непрозирна мъгла. Вятърът е наклонил всички видими растения, дърветата дори са се извили. Сипе се плътен дъжд като завеса. Марк отново насочва телефона си към пода — дъждовната вода от верандата образува студени локвички покрай вратите.
— Призрачен кораб — осведомява ме Марк, когато поглежда към водата.
Скачам от леглото и притичвам до прозореца. Наистина. Призрачен кораб. Яхта, закотвена насред водата, с прибрани платна и обезопасена мачта, се поклаща едва видима в мъглата.
— Зловещо — прошепвам.
— Зловещо — усмихва се Марк.
Върхът на планината Отеману се е скрил, погълнат е от сивото, вижда се само подножието, обрасло с дървета. Марк се чуди дали на борда още има хора. Взираме се в увеличения образ на дисплея на телефона му.
Точно в този момент той звънва и на дисплея се появява съобщение. Коремът ми се преобръща, макар и само за секунда. От Рафи е. Важно. За евентуална възможност за работа. Рафи се опитва да му помогне. Марк очаква този есемес.
Той се отправя към дневната на вилата.
— Марк? — викам го и тръгвам след него.
Нетърпеливо вдига ръка: чакай! Чете, кима, после внимателно оставя телефона на масата, разсеян, мисли. Преглъща.
— Марк? — питам отново.
Ръката му отново се вдига — този път по-рязко: чакай!
Крачи ли, крачи. Спира. Отива на бара и започва да пълни с лед една чаша с уиски. Мамка му. Това не е на добре.
Бавно се приближавам до масата и се навеждам да взема телефона. Колебливо, неуверено, в случай че той не иска да прочета съобщението.
Само че мислите му са другаде. Набирам кода — рождената му дата. Отварям съобщенията.
Тъжна новина, братле. Току-що научих, че са назначили вътрешен човек. Кофти. Мислех работата за опечена. Ще ти кажа, ако чуя нещо ново. Р
Боже!
Тихо оставям телефона върху стъклената масичка. Марк отпива от уискито си в другия край на стаята. Изключвам телевизора. Сирените и шумотевицата секват. Чуват се само потракването на леда в чашата и приглушеният грохот на бурята отвън.
Марк най-сетне ме поглежда.
— Случват се гадории, Ерин, какво да се прави? — вдига чашата си за тост.
Неочаквано се сещам за Алекса. Такъв е животът, нали?
Марк обаче се усмихва.
— Няма нищо. Добре съм. Наистина.
Тонът му е равен, успокоителен. И този път му вярвам, наистина е добре. Обаче… Това не е както трябва. Не бива да му се случва. Не е честно.
— Хрумна ми нещо.
Отивам при него, вземам чашата от ръката му и я оставям на масата. Изглежда изненадан, озадачен от внезапната ми решителност. Хващам го за ръката.
— Вярваш ли ми? — питам и се взирам в очите му.
Той се усмихва до ушите. Знае, че съм намислила нещо.
— Вярвам ти — отговаря и стисва ръката ми.
Повеждам го към входа на вилата и отключвам вратата. Той обаче дръпва ръката ми назад, когато посягам да натисна бравата.
— Ерин? — спира ме.
— Имай ми доверие.
Натискам бравата и вратата отхвърча назад в ръката ми — вятърът е по-силен, отколкото очаквах, по-мощен, отколкото изглеждаше през прозореца. Излизаме на алеята и някак успяваме отново да затворим вратата. Марк стои и гледа бурята, дъждът бързо намокря тениската ми, платът потъмнява още докато затварям вратата зад нас и го хващам за ръката. Хукваме. Повеждам го по пътеките, по мостовете на пристаните, към курорта на острова, по осеяните с локви алеи чак до ревящия тихоокеански бряг. Препъваме се по пясъка, вятърът вече ни блъска от всички страни. Дрехите ни са потъмнели и натежали от дъжда, прилепват към тялото, докато с мъка се приближаваме към водата. Спираме пред вълните на Пасифика.
— Крещи! — провиквам се.
— Какво? — вторачва се той в мен.
Не ме чува заради ревящото море и вятъра.
— Крещи!
Този път ме чува и се засмива.
— Моля? — провиква се невярващо.
— Крещи, Марк! Разкрещи се, по дяволите!
Обръщам се към океана, към вятъра и врящата бездна отвъд и извиквам с пълно гърло. С всяка фибра на тялото си. Крещя заради онова, което се случва с Марк в момента, заради случилото се с Алекса, за нейната мъртва майка, за моята, за бъдещето на Марк, за нашето бъдеще, за самата себе си. Крещя, докато не ми остава дъх. Марк ме наблюдава притихнал насред бурята. Не мога да отгатна какво си мисли. Обръща се и като че ли се кани да се отдалечи, но после се връща и изкрещява силно и продължително насред бушуващия дъжд и вятър. С изпънати сухожилия, с напрегнати мускули, надава боен вик срещу неизвестността. И вятърът изревава в отговор.