— Работеше, нали?
Свивам рамене нехайно и пъхвам лаптопа в едно чекмедже.
— Не.
Марк е уговорил лодка и оборудване за днес следобед. Ще ни очаква на пристана, след като се наобядваме. Оказва се, че заради бурята видимостта на водата край острова се е влошила, затова водолазният инструктор от хотела, новият най-добър приятел на Марк, му е дал джипиес координати на страхотен потънал кораб малко по-надалече. Там видимостта би трябвало да е отлична. Било близо до острова, на около час с моторницата. Марк беше работил на яхти в Средиземноморието, така че не беше проблем да стигнем до мястото. От хотела дори предложили да си направим пикник и да пуснем котва край острова, след като се гмурнем. Не бил населен, никого нямало да обезпокоим.
Много се вълнувам. Пустинен остров само за нас двамата.
Пътуването малко ме напряга, защото, щом Бора Бора се изгубва от поглед, не се вижда нищо друго. Само синева във всички посоки. Сега разбирам защо моряците са полудявали в открито море. Като снежната слепота е. Ако не се движехме неотклонно по посока на джипиес координатите си, бих се заклела, че се въртим в гигантски кръг.
След около час виждаме острова, към който сме се запътили, далече на хоризонта пред нас. Следователно е на около пет километра. Хоризонтът винаги е приблизително на толкова, ако гледаш от морското равнище. Добре е да го знае човек, нали?
Останките от кораб, които търсим днес, са на северозапад от острова. Намират се на дълбочина едва двайсет метра и Марк ме уверява, че ще се справя.
— На теория не би трябвало да се потапяш под осемнайсет метра, затова на тази почивка ще кръжим около двайсетте, ясно? Имай ми доверие, скъпа, няма тутакси да се пръснеш, ако се гмурнеш два метра по-дълбоко от максимума си. Ограничението и бездруго е просто ориентировъчно. Двайсет метра не са проблем. Пък и аз ще бъда до теб, нали? — успокоява ме той.
Знам, че е обучен да се потапя на двойно по-голяма дълбочина.
Розова и избеляла от слънцето шамандура отбелязва къде се намират останките. Пускаме котва на безопасно разстояние.
Докато се приготвяме, Марк ме поглежда и по лицето му преминава сянка.
— Ерин, скъпа? Само да те предупредя, че долу сигурно ще има много акули.
Буквално спирам да дишам. Той се засмива на изражението ми.
— Всичко е наред. Ще бъда напълно честен. Ще ти обясня точно какво има долу, за да си подготвена. Съгласна ли си?
Кимвам. И да искам, не мога да продумам. Марк ме пита:
— Помниш ли черноперите акули, които видяхме в лагуната онзи ден?
Пак кимвам. Марк продължава с плавен и успокоителен тон:
— Те са безопасни, дружелюбни. Не нападат хора. И не са чак толкова големи, относително погледнато — само колкото човешки бой, така че… не са най-големите представители на вида, но пък определено са по-едри от другите риби. Не са страшни обаче. Слушаш ли ме, Ерин?
Отново кимам. Когато за пръв път видях чернопера акула в лагуната в понеделник, докато плувахме с шнорхели, за малко да получа инфаркт. Ужасяващи са. Но Марк е прав, след първоначалния шок не се чувствах застрашена от тях. Изобщо не ни обръщаха внимание.
— Е, ще има много — продължава той.
Страхотно…
— Сигурно ще има и много лимонови акули — те са дълги около три метра и половина, горе-долу колкото един хечбек. Просто да знаеш.
О! Добре. Едрички са.
— И те са безобидни, Ерин, имай ми доверие. Но за всеки случай… Те не обичат лъскави неща като часовници, бижута, такива работи…
Бързо свалям двата си пръстена и му ги пъхам в ръцете.
— Какво още ще има там, Марк?
Той взема пръстените.
— Има вероятност да видим сиви рифови акули… два метра.
Хубаво.
— Белопери акули, дългокрили… три метра.
Хубаво.
— И… скатове. Може би… И морски костенурки — продължава Марк.
Супер, много ги обичам.
— И може би, но вероятно няма… а дори да ги видим, не се плаши, те не се приближават, всичко ще бъде наред… Но е възможно да има и тигрови акули.
О, боже! Дори аз знам за тях. Ето това са истинските акули. Грамадни. Между четири и пет метра. Вече наистина не съм сигурна за това гмуркане. Поглеждам Марк. Той поглежда мен, чува се само плискането на водата в корпуса на лодката. Смее се.
— Ерин? Имаш ли ми доверие?
— Да — отговарям неохотно.
— Може да се приближат към теб, но няма да те наранят, разбираш ли?
— Добре — кимвам.
Добре съм. Просто дишай. Само това се иска от теб, повтарям си. Дишай. Като в басейна. Ще бъде точно като басейна.