Приключваме с подготовката и се потапяме във водата. Приятно ми е отново да проверявам екипировката заедно с Марк. Чувствам се в безопасност. Освен това ми е приятно да го гледам. Той улавя погледа ми. Добре ли си?
Кимвам. Добре съм.
И се потапяме във водата. Спускаме се бавно. Не откъсвам очи от Марк, следвам всеки негов сигнал, всяко движение. После той ми посочва и аз го виждам. Мярнах останките на кораба във водата още от лодката, но сега, вече под водата, го виждам кристално ясно пред нас. Спускаме се. Когато очите ми привикват, започвам да забелязвам риби, които се стрелкат покрай мехурчетата ни, издигащи се към повърхността. Проследявам с очи една и виждам как се присъединява към пасажа под силуета на моторницата ни — стълб от усукващо се, въртящо се сребро.
Отново поглеждам към Марк. Той контролира спускането ни, правим го бавно и спокойно. Никакви резки движения. Грижи се за мен, навел е лице към компютъра на китката си със съсредоточено изражение. Стигаме на дълбочина пет метра и спираме за проверка. Марк ме пита със знаци: Добре ли си?
Добре съм, отговарям. Справяме се.
Дава ми знак да продължим спускането. Прави всичко по правилата и не мога да сдържа усмивката си зад мундщука на кислородния си апарат. В добри ръце съм. Свеждам очи и виждам корали по някакви подводни скали на около пет метра отдолу. Отново вдигам очи. Повърхността на водата вече е на десет метра от нас, трепти и блещука.
Поглеждам към Марк. Виси насред синевата. Извън времето. И той ме поглежда и се усмихва.
Потъваме още по-надълбоко. Забелязвам движение с периферното си зрение. Не е предмет, просто промяна на наситеността на цвета отвъд зрителното ми поле.
Извивам глава и се взирам в неясното синьо. Напрягам очи да видя през нюансите на водата. И в този момент ги съзирам. Навсякъде край нас са. Очертават се ясно една по една. И след всяка сърцето ми спира.
Адреналинът се разпенва във вените ми. Водата е пълна с тях. Описват широки дъги около останките на кораба и около кораловия риф. Огромните им туловища се носят безтегловно в синкавозеления ефир край нас. Перки, хриле, муцуни, зъби. Плават като океански кораби. Акули. Толкова много акули. За централната ми нервна система, която е поела контрола над мен, няма значение от кой вид са.
Не дишам. Мускулите ми са се вкочанили като кошмар, в който не можеш да изкрещиш. Поглеждам към Марк. Очите му пробягват бързо по акулите, преценява опасността.
Успявам да вдигна ръка, ужасена да не би движението да привлече вниманието им. Питам със знак дали всичко е наред, но ръката ми трепери неконтролируемо. Марк вдига ръка. Чакай. Очите му оглеждат водата край нас.
Вдигам поглед. На петнайсет метра дълбочина съм. Дишай, Ерин! Дишай, да му се не види. Поемам си дълбоко въздух. Хладен и свеж кислород от бутилката. Издишам бавно и се успокоявам. Проследявам с очи как мехурчетата се издигат към повърхността.
Добре. Браво, Ерин.
Марк се обръща към мен във водата. Окей.
Всичко е наред.
Усмихва се. Цялото ми тяло се отпуска. Акулите са безобидни. Ние сме в безопасност. Поглеждам ги. Бегло ми напомнят на поле с крави. Заради големината. Смътната тревога, че може светкавично да ни нападнат. Да се нахвърлят.
И тогава забелязвам перките им. Не са нито черни, нито бели. Сиви са. Трудно ми е да преценя разстоянието, не мога да определя колко са далече. Но са огромни. Наистина огромни. Сиви рифови акули.
Знаят, че сме тук. Виждат ни. Но всичко ще бъде наред. Няма да ни погнат. Няма да ни нападнат. Всичко е наред.
Продължаваме да се спускаме. Минаваме покрай голям пасаж от жълти и сребристи риби, висок към два метра.
Когато стигаме дъното, Марк ми дава знак да го последвам към останките. Не са далече пред нас на океанското дъно. Изплуват от мъглата и се очертават ясно, докато плуваме към тях.
Поглеждам към рибния пасаж и акулите над нас. Стена от риби, катедрална фасада в прозрачната вода над главите ни. Еха! Поглеждам към Марк. И той вижда същото. Безмълвно се стрелва във водата и хваща ръката ми в ръкавица със своята.
След гмуркането обядваме на пустия остров, като приближаваме лодката почти до брега. Събличаме водолазните костюми и плуваме голи в плитчините, печем се на пясъка. Когато се качваме отново на лодката и потегляме към Бора Бора, вече е късно.
Марк стои прав на кормилото, загледан съсредоточено напред. Може би по това време на деня ще ни отнеме повече от един час да се върнем в хотела. Вятърът замята косата върху очите ми и крайниците ми са толкова изтощени, че ми е почти невъзможно да остана будна, докато подскачаме по вълните. Мигащото зелено кръгче на джипиеса се приближава към червеното. Клепачите ми натежават.