Не съм сигурна дали съм задрямала, но когато отварям очи, моторът на лодката звучи различно и ние забавяме ход. Вдигам очи към Марк. Още не сме на Бора Бора. Наоколо няма нищо, единствено океанът се простира на километри във всички посоки. И тогава виждам какво е привлякло вниманието му.
Във водата край нас. Хартия. Листове бяла хартия.
Наближаваме източника им — хартиен кръг с диаметър десетина метра. Не мога да позная какви са тези листове — списания, формуляри или документи — защото мастилото се е разтекло и вече е нечетливо. Листовете са полепнали по повърхността.
Марк ме поглежда. Какво е това? Във всички посоки виждаме до хоризонта — само синева. Отпадъци може би? Спираме в средата на кръга. Лодката ни е в центъра на огромна мишена от плаващи листове. Марк спира двигателя. Красиво е посвоему. Като инсталация на съвременно изкуство насред Южния Пасифик. Пресягам се отстрани на лодката и изваждам един мокър лист. Текстът се разпада пред очите ми, когато приближавам листа към себе си, мастилото се стича и се вие по мократа бяла хартия. Кой знае какво пише? Но явно не е нещо важно, щом се е озовало тук. Нали?
Може би бурята е довлякла хартията? Разглеждам завъртулките нечетлива чернилка по белите страници. Дори да е било важно, вече не е.
С Марк се споглеждаме сред плътната тишина. Зловещо е.
Изведнъж ми хрумва щурата идея, че сме умрели. Може би сме умрели и се намираме в чистилището. Или сънувам. Тишината нарушава някакво тупване отстрани по лодката. После още едно. Туп-туп. Вълните блъскат нещо в корпуса на моторницата ни. Поглеждаме по посока на звука — каквото и да е, не го виждаме през борда. Туп-туп. Марк се смръщва.
Аз свивам рамене. И аз не знам какво е.
Нещо в поведението му обаче, нещо в извивката на раменете му смразява кръвта ми. Случва се нещо лошо. Марк смята, че се случва нещо много лошо.
Туп-туп. Вече настойчиво. Туп-туп. Марк пристъпва по посока на шума. Туп-туп. Закрепва се до ръба на лодката с разперени ръце, поема дълбоко въздух и се навежда отстрани. Не помръдва. Туп-туп. Гледа към нещото, застинал неподвижно. Туп-туп. После се размърдва и внимателно протяга ръка извън борда. Ръката му се скрива от поглед. Туп-туп…
Марк изсумтява и вдига подгизналия предмет на борда помежду ни. Той се стоварва с влажен звук. По него са полепнали няколко мокри хартии. Стоим и се взираме в черен платнен сак, дълъг по-малко от метър. Твърде голям е за спортен сак, но е твърде малък, за да побере ваканционен багаж.
Вижда се, че е качествен, но няма етикети. Марк се навежда да го разгледа. Няма адрес. Търси ципа, скрит под черна ивица плат, и го намира. Ципът е закачен за закопчалката на сака с матов черен катинар с код.
Добре. Съдържа нещо ценно. Явно не са отпадъци, нали? Марк ме поглежда.
Да се опита ли да го отвори?
Кимвам. Той се мъчи да насили ципа, да строши катинара. Не му се удава. Опитва се отново.
Вдига очи. Свивам рамене. И на мен ми се иска да го отвори, но…
Опитва плата около ципа. Дръпва го. И той не поддава. Марк повдига малко сака, мокрият плат жвака по фибростъклото.
В сака има нещо. Виждам остри и ъгловати очертания, които мърдат вътре, докато Марк се опитва да проникне. По едно време рязко спира.
— Може би трябва да почакаме — казва напрегнато. — Собственикът със сигурност не иска някой да му отваря чантата, нали?
Може би не. Само че адски ми се иска да разбера какво има в сака. Марк е прав. Със сигурност е прав. Сакът не е наш, не бива да го отваряме, нали?
— Може ли? — посочвам сака.
Иска ми се само да го подържа, да го усетя. Може би ще позная по тежестта, по формата. Като с коледните подаръци.
— Разбира се, давай.
Той се отдръпва, прави ми място.
— По-тежък е, отколкото изглежда — уточнява точно когато вдигам дръжките.
И наистина е така. Измамно тежък. Вдигам сака бавно и той увисва до прасците ми. Мокър и тежък. Като че ли… като че ли…
Веднага го пускам и той пада върху фибростъклото с познатото туп. Марк се вторачва в мен. Клати глава.
— Не е. — Досетил се е какво си мисля. — Не е, Ерин. Щяха да го изядат. Щяха да го подушат и да го изядат. Особено сивите. Не е — твърди той, но от тона му се досещам, че и той си го е помислил.
Разбира се, има право, ако беше тяло, акулите вече щяха да са го наръфали. Не е нищо органично, просто някакви вещи в сак. Сигурно нечии делови документи, ако се съди по разпилените наоколо листове. Може би съмнително счетоводство. Или просто най-обикновени документи. Сигурна съм, че не е чак толкова интересно. Нали! Просто някакви неща в сак.