Казах му за сака. Всъщност му се стори доста смешно. Смешно като във „Фолти Тауърс“. Смешно като хотелски недоразумения. Честно казано, така и не проумях хумора във „Фолти Тауърс“ — винаги са ми изглеждали много гневни. Непропорционално гневни. Може би точно това е смешното. Не знам. Харесвам „Монти Пайтън“, но Джон Клийз соло има нужда от обуздаване.
Прибираме се, пъхаме се право в леглото, любим се лениво и спим до залез.
След като си вземаме душ и се обличаме, Марк ме извежда на верандата и отваря бутилка шампанско. Шампанското на Еди. Или както съм казала на Марк, шампанското на Фред.
Подава ми пълна чаша. Знаете ли, че можете да определите качеството на шампанското по големината на мехурчетата? Колкото по-малки са, толкова по-силно ухание и вкус освобождават. Мехурчетата въглероден диоксид улавят и пренасят молекулите на вкуса — колкото повече са, толкова по-свежи и фини оттенъци ще усеща небцето ви. В чашата ми бълбукат дълги вериги издигащи се мехурчета. Чукваме се.
— Решението да се оженя за теб е най-доброто, което съм вземал в живота си — усмихва се Марк. — Знай, че те обичам, Ерин, а когато се приберем у дома, ще си намеря нова работа и ще изградим истински живот заедно. Как ти се струва?
— Звучи идеално — отговарям.
Отпивам, мехурчетата изригват в устата и носа ми. Рай. Усмихвам се. Благодаря ти, Еди.
— Какво ще правим с.„? — кимвам назад към вилата ни.
Марк се усмихва широко.
— Утре ще го занеса в центъра по гмуркане и ще дам на инструктора координатите. Той ще се оправи. Или пък отново ще го върне в стаята ни, разбира се! Едно от двете.
В лагуната се разнася музика. В неделя на брега се организира традиционно полинезийско представление. Казах на Марк, че ми звучи малко като „театър на вечеря“ от осемдесетте. Той обаче ми напомня, че сме в „Четири сезона“ и всъщност става дума за петзвездна вечеря с три блюда на осветен от факли плаж, следвана от традиционни полинезийски танци с огън и барабанене по вода.
— Да де, точно като театър на вечеря — настоявам.
Настаняват ни на маса точно до водата. Има още само десет двойки, разположени върху пясъка, осветен от свещи и горящи факли по протежение на водата. Махваме за поздрав на двойката от днешния преход. Даниъл и Сали. Те се усмихват и махват в отговор. Всички са с натежали крайници и щастливи. Ухание на гардении и огън изпълва въздуха.
Пием шампанско и разговаряме за бъдещето. За това какво ще правим, когато се приберем у дома. Разказвам на Марк за Алекса, за намерението й да забременее, разказвам му за Холи, всичко. Разбира се, гледам да не споменавам Еди, нито подаръка от него. Марк слуша прехласнато. Като че ли е забравил, че аз продължавам да живея живота си, докато той е толкова погълнат от своя, но сега изведнъж отново проявява интерес. Пита защо изобщо освобождават Холи. Дали според мен Алекса съжалява за онова, което е сторила. Разговаряме, докато ядем десерта и пием кафе. А после започва шоуто.
Полинезийски танцьори, мъже и жени, облечени с традиционни костюми, се премятат по пясъка с горящи факли в бронзовите си ръце или между стиснатите си зъби. Скачат във въздуха, гмуркат се във водата. Музиканти са нагазили до колене във водата и с разтворени длани бият носещи се по повърхността барабани и самата вода.
Мелодията се извисява към кулминация, вълните пред нас пламват, озарени от пламъците за миг — нажежени до бяло в кръг, те близват водната повърхност. После мрак, ръкопляскане и доволни викове.
Местим се в бара за коктейли. Танцуваме, разговаряме, целуваме се, пием още и едва когато оставаме последни, се прибираме, залитайки по пристана към стаята си.
И ето го там, очаква ни. Донасям ножица от банята и отваряме сака.
14
Понеделник, 12 септември
Плавей или излишен товар
Събуждам се късно.
Марк спи дълбоко до мен, плътно ни обгръща мирисът на алкохол. Забравили сме да си поръчаме закуска и дори да пуснем климатика, преди да си легнем предишната нощ.
Главата ми е замаяна, гладна съм. Явно снощи сме си поръчали още неща от румсървис. Внимателно ставам от леглото и се затътрям до зарязаната количка.
Разтопен сладолед и обърната бутилка шампанско в кофичка за лед.
Колко сме изпили? Боже. Усещам езика си плосък и сух. Някак успявам да взема решение и се отправям към телефона. По средата на пода остра болка пронизва стъпалото ми, изгубвам равновесие и се строполявам върху каменните плочки.