Мамка му! Ох, ох, ох!
Ярка кръв бликва от свода на стъпалото ми. По дяволите! Виждам виновника — ножица, захвърлена наблизо. Кръвта се стича на струйка и капе на пода. Главата ми ще се пръсне.
О, по дяволите! Изправям се бавно и предпазливо и докуцуквам до телефона. Вдигат след две позвънявания.
— Здравейте. Може ли да поръчам румсървис?… Да, точно така. Да. Две пълни закуски… поширани яйца, кафе за двама, кошничка с кифли… Да, да, точно тази. Портокалов сок за двама. Имате ли лепенки?… Не, лепенки, лейкопласт?… Не. Лейко… Аптечка или… О, да, да! Това е чудесно. Да, страхотно. Благодаря ви.
Затварям и се отпускам в леглото, а стъпалото ми кърви върху чаршафите.
Марк се размърдва до мен. Изсумтява.
— Двайсет минути — промърморвам и той отново заспива.
Събуждам се, когато Марк издърпва количката със закуската в стаята и после навън на верандата. Облякъл е халат за баня, който е искрящобял на фона на загарялата му кожа. Грабвам аптечката, която са донесли, и, накуцвайки, излизам при него. Широка тениска скрива бельото ми, стъпалото ми е покрито със съсирена кръв.
Храним се мълчаливо, зареяли поглед в далечината. Връщам се с накуцване в стаята, за да донеса болкоуспокояващи. Слагам лепенка върху раната си, успявам да преодолея краткото разстояние до шезлонга на верандата и незабавно заспивам пак.
Когато се събуждам, установявам, че Марк е дръпнал чадъра над мен. Боже, обичам го. С леко кимване пробвам как е главата ми. Да, по-добре е. Много по-добре. Дали да не се опитам да взема душ? Затътрям се в стаята и заварвам Марк да гледа Атънбъро по кабелната. Отивам в банята, а той ми изпраща въздушна целувка.
Оставям хладната струя да се стича по косата и лицето ми. Втривам шампоана дълбоко в скалпа си, масажът е божествен. Замислям се за предишната вечер. Какво направихме, след като се прибрахме? Не помня да съм яла сладолед. Помня ножицата, взех я за сака. И това е всичко.
Увивам се с хавлия и се връщам при Марк.
— Отворихме ли го? — питам.
Всъщност се надявам да не сме. Няма начин да предадем сака, ако сме го съсипали. Той се смръщва и вдига сака върху леглото. Съвсем ясно се вижда дупка. Снощи не сме напреднали много. Боже, пияните хора са кръгли идиоти. Забелязвам две лепенки на ръката на Марк. Сигурно той е отговарял за ножицата снощи. Сядам на леглото, за да разгледам сака. Дупката е безполезна. Не мога дори пръста си да пъхна в нея, за да я разширя, и не виждам нищо. Максимално въздействие, минимален резултат.
— Все още ли бихме могли да го предадем — вдигам очи към Марк.
— Да, разбира се. Просто ще кажем, че така сме го намерили. Беше в открито море, нали?
Не ми изглежда разтревожен.
— Ако тази дупка не е проблем, значи и малко по-голяма няма да бъде, нали? — поглеждам го аз.
Той свива рамене и ми подава ножицата от нощното шкафче.
— Ами давай — казва и отново се заглежда във филма на Атънбъро.
Само че аз не го правя. Страх ме е. Не знам защо. Струва ми се нередно да отварям сака. Но защо? Все едно да намериш портфейл, нали? Не е нередно да го отвориш и да погледнеш какво има вътре, да видиш чий е. Нередно е само да си присвоиш съдържанието. Аз не искам да си го присвоявам. Искам само да разбера какво е. Съвсем нормално е. Може да ни помогне да върнем сака. Ако разберем чий е.
Вземам ножицата и отново се залавям да режа сака. След малко го изнасям на верандата. Малко по-рано мярнах остър нож в количката със закуската. Намирам го, пъхам го в малкия отвор, който вече съм пробила, и започвам да го движа като трион. Чувам как вътре Марк пуска душа.
Продължавам да режа, докато накрая пъхвам ръката си в отвора и дръпвам с всичка сила, за да разкъсам плата. Дълъг и удовлетворяващ плътен звук от раздиране. Обръщам се да извикам Марк, но той е под душа. Да го изчакам ли, преди да надникна?
Не.
Накланям сака върху дървената веранда и надниквам във вътрешността. Примигвам. Минава доста време. Чудя се дали да не извикам Марк, но не го правя. Само гледам.
Четири предмета. Посягам към най-големия. Обемист е, но се оказва много по-лек, отколкото би допуснал човек по големината. Това е задържало сака на повърхността. Хартия. По-конкретно — пари. Прозрачен вакуумиран плик с пари. Американски долари. На пачки, всяка с надпис 10 000 долара на лентата. Истински пари. Съвсем истински. Много.
Въздействието върху мен е неустоимо. Коремът ми се обръща, хуквам към банята, но раната на стъпалото ме възпира и повръщам насред стаята. Падам на колене и опирам ръце на пода, а спазмите в корема ми стават неудържими. Жлъчка, гъста и парлива течност. Страхът, добил видима форма. Простенвам, докато се мъча да нормализирам дишането си.