Пътуваме почти мълчаливо до Холкам Бийч, дишаме и размишляваме. Заедно сме, но всеки е сам с мислите си и с другия. Опитваме се да не се разделяме с все още плътната сънливост. Има някаква ритуалност във всичко. Понякога става така, нещата се случват по този начин. В живота ни се прокрадва малко вълшебство и ние го подхранваме като растение. Не ни е за пръв път, това е едно от любимите ни неща. Сутринта на годишнината. Докато паркираме, се питам дали ще продължим да празнуваме този ден и когато се оженим след два месеца. Или денят на сватбата ще стане новият ни празничен ден?
Излизаме от колата в плътната тишина на Холкам Хол. Звучна птича песен пронизва безмълвието. Стадо сърни на съседната поляна вдигат очи, когато затръшваме вратите на колата, и застиват. И ние ги поглеждаме, за миг всички сме неподвижни, после сърните отново се навеждат към тревата.
Колата ни е сред първите на паркинга, покрит с глина и чакъл. По-късно тук ще стане доста оживено — винаги е така, — ще се появят кучета и семейства, фургони за коне и ездачи, цели роднински кланове, които се възползват от последните хубави дни. Явно топлото време няма да се задържи. Но нали всяка година казват същото?
Още няма жива душа, когато поемаме по чакълестите пътеки към пустата необятност на Холкам Бийч — шест километра и половина златистобели пясъци, граничещи с борова гора. Вятърът откъм Северно море превива дивите треви и вдига пясък във въздуха от хребетите на високите дюни. На километри има само току-що навят пясък и море. Неземна гледка на светлината преди зазоряване. Гола и свежа. Винаги усещам това като ново начало. Като Нова година.
Марк ме хваща за ръка и двамата поемаме към брега. Преди водата събуваме обувките си и нагазваме в леденото море, навили джинси до коленете си.
Неговата усмивка. Очите му. Топлата му длан, стиснала моята. Рязкото и напрегнато усещане от ледената вода върху стъпалата ми, което нагоре по краката лумва в бяла топлина. Улучили сме точния момент. Небето започва да се прояснява. Смеем се. Марк отброява последните секунди до 5:05 според часовника си и двамата търпеливо отправяме поглед на изток над водата.
Цялото небе изсветлява, преди слънцето да се покаже над сребристата вода. Жълто набраздява хоризонта и се смекчава до прасковено и розово, когато докосва най-ниските облаци, а отвъд тях цялото небе става искрящосиньо. Лазурносиньо. Толкова е красиво. Толкова е красиво, че ми се гади.
Когато студът става непоносим, аз газя обратно до брега и на плиткото се навеждам да почистя стъпалата си от пясъка, преди отново да се обуя. Годежният ми пръстен улавя отражението на слънцето върху кристалната вода. Мъглата рано сутрин се е разсеяла, въздухът е наситен със солена и свежа влага. Така сияен. Така прозрачен. Небето е синьо като на екран с висока резолюция. Най-хубавият ден от годината. Винаги. Толкова много надежда, всяка година.
Марк ми предложи миналия октомври, след трийсет и петия си рожден ден. Бяхме заедно от години, но въпреки това, кой знае защо, се изненадах. Понякога се питам дали събитията не минават незабелязано край мен по-често, отколкото при други хора. Може би не внимавам достатъчно или просто не съм достатъчно възприемчива. Нещата често ме изненадват. Винаги се учудвам да науча от Марк, че на еди-кого си не му е допаднало нещо, как някой ме харесва или има друга силна реакция. И сигурно така е по-добре. Ако не знаеш нещо, то не може да те нарани.
Марк забелязва всичко. Много го бива с хората. Грейват, когато го видят. Обичат го. В редките случаи, когато с него вършим нещо поотделно, хората ме питат озадачени и разочаровани: „Марк няма ли да дойде?“. Не го приемам лично, защото и аз така се чувствам. С Марк всичко е по-хубаво. Той слуша, слуша истински. Гледа те в очите. Не нападателно, а да вдъхне увереност — погледът му казва: „Аз съм тук и това ми стига“. Интересува се от хората. Погледът на Марк няма скрити мотиви — той просто е тук, с теб.