Не биваше да отваряме сака.
Изтривам уста с чаршафа и с мъка се изправям. Излизам на верандата, накуцвайки, и приклякам пред сака. Вторачвам се в парите, вакуумираният плик ги е опазил от водата и макар че това очевидно не е било първоначалното му предназначение, едва ли иначе щяхме да намерим сака.
Вторият предмет е матов плик с цип и с размерите на айпад мини. Пълен е с някакви дребни неща. Нещо натрошено, може би стъкло. Солената вода е проникнала в този плик и е замъглила пластмасата, затова не мога да разбера какво има вътре. Хуквам обратно към стаята и грабвам хавлиена кърпа. Отново приклякам и започвам да търкам плика, но той е замъглен и отвътре. Пак хващам ножицата и внимателно срязвам ъгълчето на плика. Изпразвам съдържанието му върху хавлиената кърпа.
Пред очите ми се изсипват диаманти. Красиво шлифовани, блещукат срещу мен на слънцето. Толкова много! Не мога да преценя колко са. Сто? Двеста? Искрят невинно на слънцето. По форма са предимно принцеса и маркиза, но забелязвам и няколко сърцевидни и крушовидни. Познавам цветовете, размерите и формите на диамантите. С Марк разгледахме всевъзможни варианти, преди да изберем пръстена ми. Поглеждам към ръката си, където на слънцето проблясва собственият ми диамант. Всички камъни са с приблизително еднаква големина. Колкото този на пръстена ми. Следователно всички са около два карата. Боже! Поглеждам надолу към красивата искряща купчина и дъхът ми секва. Цветни отблясъци от слънцето. Диаманти на стойност повече от един милион лири. Мили боже!
— Марк! — провиквам се силно с лек фалцет. — Марк! Марк, Марк, Марк.
Гласът ми звучи странно, чувам го как излиза от гърлото ми, но не го разпознавам. Вече съм права.
Той влетява гол от банята. Вдигам ръка и посочвам купчината пред себе си. Очите му проследяват пръста ми, но не помръдват отвъд смачканата и празна чанта на верандата.
— Внимавай къде стъпваш, повърнах — провиквам се.
Той прескача петното и се вторачва в мен, все едно съм луда. И накрая в пълно недоумение излиза на слънцето.
— Какво, по дяволите… — И тогава ги вижда. — Исусе! Да му се не види! Да му се не… Добре. Господи!
Вторачва се в мен. Съвсем ясно разчитам изражението му.
— Исусе Христе!
Марк прикляка пред съдържанието на сака и започва да върти плика с пари в ръцете си. Поглежда ме.
— Сигурно има един милион. Пачките са по десет хиляди — отбелязва със светнал поглед.
Страшно развълнуван е. Защото, нека си го кажем, всичко това е адски вълнуващо.
— Да, и аз така си помислих. Ами другите неща? — казвам бързо и се привеждам до него.
Той побутва с пръст диамантите върху кърпата. Облизва устни и примижава на слънцето срещу мен.
— Два карата, нали? Това ли си помисли? — пита ме.
— Да. Колко са камъните?
— Трябва да ги преброя, за да кажа с точност, но предполагам около сто и петдесет, двеста.
— И аз така си казах. Сигурно струват около един милион, а?
— Да, може и повече. Но там някъде. Мамка му. — Потърква наболата си брада. — Какво друго има вътре?
Не знам, още не съм разгледала останалото.
Марк взема друг прозрачен запечатан плик — през петната от солта различаваме очертанията на флашка. Плътно запечатана, все още неувредена от солената вода. Марк внимателно оставя плика до камъните и парите. Поглежда ме и посяга към последния предмет.
Твърда пластмасова кутия с дръжка. Оставя я пред нас. Разбирам какво е още преди да е отворил ключалките.
Седи си вътре — тъмен и плътен метал в дунапренено легло. Пистолет. Не знам какъв. Не разбирам от пистолети. Сигурно е оръжие, каквото ще видиш на филм. Съвременен филм. Такова оръжие. Само че истинско и е на верандата пред очите ни. С нова картонена кутийка с патрони. Запечатана. В кутията има и един айфон. Явно е херметическа, защото съдържанието й е сухо и най-вероятно напълно изправно.
— Добре. — Марк затваря кутията. — Хайде да влезем вътре за малко, а?
Пъхва парите, флашката и кутията с пистолета в разрязания сак и ме побутва навътре. Внимателно внасям и кърпата с диамантите.
Той затваря стъклената врата и оставя сака върху леглото.
— Добре, Ерин, да караме поред. Ще избършем повърнатото. После ще почистим себе си и стаята. И след това ще си поговорим, съгласна ли си?
Марк ме гледа насърчаващо. Говори ми със същия премерен и равен тон, с който предишния ден ми обясняваше за акулите. Умее да бъде много убедителен, когато се налага. Да, добре, ще почистя.