— Ако намерим следи от потънал плавателен съд, просто ще върнем сака. И ще съобщим. Но ако долу няма нищо… Ако сакът е изоставен, мисля, че нямаме проблем. Всичко ще бъде наред, Марк.
Отивам да си взема студена вода от хладилника. Отпивам и му подавам бутилката.
— Нали?
Той също отпива. Прокарва ръка през косата си.
— Да, ще се върнем на мястото утре — съгласява се.
15
Вторник, 13 септември
Точка в морето
Марк вкарва координатите в джипиеса и потегляме. Поредният великолепен ден, наситен лазур над и под нас, докъдето поглед стига.
Предишната вечер прегледах новините за бурята. Не се споменава за изчезнала яхта или хора. Само публикувани в Инстаграм и заснети от туристи снимки на буреносни облаци и на прекършени дървета.
Докато прелитаме по вълните, си мисля за призрачния кораб по време на бурята. Беше закотвен през цялото време, нали? Възможно ли е да са били те? И да са го напуснали по време на бурята? Защо ще отплават точно тогава? Хората не постъпват така. Яхтите имат имена, движението им се отбелязва, сигурна съм, че вече щяхме да сме чули дали има изчезнал кораб. Щяхме ли наистина? Няма сведения онлайн.
Кого заблуждаваме? Сакът не е паднал от малката туристическа яхта. Хартиеният кръг във водата, диамантите, парите във вакуумирания плик, телефонът, пистолетът. Сигурна съм, че собственикът на този сак няма навика да регистрира надлежно придвижването си. Който и да е той, едва ли е оставил следа, по която лесно да тръгнем.
Имам чувството, че сме близо до нещо, до което не ми се иска да бъдем. До нещо опасно. Още не ми е съвсем ясно какво е, но ми се струва близо. Но пък може да се дължи на парите, попаднали в ръцете ни изневиделица, а кой не обича такива неща? Явно някой е допуснал грешка и ако не вредим на никого… може да задържим парите. Готови пари. Не е като да нямаме нужда.
Днес стигаме до мястото само за петнайсет минути — според Марк е благодарение на прилива и дрейфа, но не го слушам внимателно. Няма и следа от хартиения кръг. Все едно никога не го е имало. На километри край нас има само вода. Ако Марк не беше записал координатите в събота, нямаше да можем да намерим мястото.
Откакто той предложи да се гмурнем да търсим останки, в съзнанието ми се таи ужасно предчувствие. Всъщност не ми се иска да намерим кораб. Никак, ама никак не ми се иска. И нещо повече. Мисълта, която най-силно се мъча да потисна, е, че ще намерим нещо друго. Този път във водата няма да кръжат акули, а ще има нещо друго. Още по-лошо.
Марк усеща напрежението ми. Приготвяме се мълчаливо, а той ми хвърля окуражителни погледи. Според него останките ще са на около четирийсет метра. За сравнение — това е с два метра повече от височината на статуята Христос Спасител в Рио. Аз не мога да се гмурна на повече от двайсет и той го знае. Само че видимостта на дъното е почти съвършена, така че ще можем да видим още по-надълбоко, без да помръднем дори или поне без да се налага да се спускаме чак до долу.
Преди да се потопим, Марк отново ме предупреждава за акулите. Днес не ми се струва толкова съществено. Зарейвам поглед към безоблачното небе и оставям думите му просто да се леят. Дишам. Опитвам се да позволя гласът му да ме успокои. И двамата сме напрегнати. Не заради акулите.
Забелязвам, че треперя, докато проверяваме взаимно снаряжението си във водата. Марк стисва ръката ми и я притиска към гърдите си за секунда. Пулсът ми се забавя. Днес има големи вълни, които ни издигат. Излязъл е и силен вятър, но Марк ме уверява, че гмурнем ли се, долу ще е съвсем спокойно. Накрая ме хваща за ръката.
— Ерин, знаеш, че не си длъжна да го правиш. Мога да се гмурна сам. Ти остани на лодката, ще се върна след петнайсетина минути. Няма да отнеме повече от това, скъпа. — И отмята зад ухото ми мокър кичур.
— Не, всичко е наред — усмихвам се. — Ще се справя. И бездруго не го ли видя с очите си, ще си представям най-лошото.
Той кимва. Познава ме добре, затова не възразява. Отивам с него.
Слага си маската, дава ми знак за гмуркане и се потапя. Аз намествам маската си бавно, подсигурявам се, усещам я как засмуква бузите ми. Днес не мога да си позволя грешки. Поемам последна глътка свеж въздух и се потапям след него.
Долу водата е по-бистра от предишния път. Кристалносиня. Наситеносиня. Марк ме очаква — ясен силует като в научнопопулярен филм, живо същество насред празен океан. Той дава знак за спускане. И ние се откъсваме от повърхността.