Сутринта се събудих по-рано от обикновено, напрегната от онова, което предстои. Наложи се да почакам Марк да закуси и да се пъхне под душа, за да вляза в дрешника и да дръпна телефона от захранването. Не се беше включил сам. Не бях сигурна дали става автоматично — дали пък телефонът не беше развален? И какво щях да правя тогава? Пъхнах го в джоба си, прибрах резервното зарядно в куфара и отново включих пресата.
Имах нужда да остана сама за около половин час, за да разгледам телефона. Само че не е лесно да си намериш извинение да се усамотиш по време на медения си месец, нали? Като че ли нищо не е достатъчно важно, за да отвлече вниманието ти. Замислям се за освобождаването на Холи отпреди два дни. Иска ми се да се свържа по Скайп с Фил, за да обсъдим как ще организираме снимките с нея, щом се върнем. Това определено е основателна причина да изляза от стаята сама за известно време.
Казвам на Марк, че ще си говоря по Скайп с екипа си. Обяснявам му, че ми трябва интернет връзка — така сигналът ще бъде достатъчно силен, а картината много по-качествена. Удобството е, че за целта трябва да отида в бизнес центъра на хотела.
Той предлага да ме придружи, но аз го уверявам, че ще му е скучно, пък и сигурно присъствието му ще озадачи Фил и Дънкан. Освен това ще приключа бързо. Обещавам да се върна след нула време. Марк не възразява. Предлагам му и днес да прегледа списъка с изчезнали хора на Интерпол. За всеки случай. Не се знае. Обаче съм сигурна — няма да фигурират в този списък. Никой не съобщава за изчезването на такива хора. Просто не го правят.
Бизнес центърът е малка стая с голям кремав настолен компютър и обемист принтер. В средата има заседателна маса, която запълва почти цялото пространство. Трудно ми е да си представя стаята да е била използвана някога за делови срещи. Може би само за съвещания на служители от хотела.
Оглеждам бегло горните ъгли на помещението — няма камери. Хубаво. Поведението ми ще изглежда странно, затова не искам видео доказателства. За всеки случай, ако нещата се объркат.
Включвам компютъра и отварям търсачката. Готова съм. Цяла сутрин се подготвям за това, което предстои.
Вадя айфона от джоба си и натикам копчето. Дисплеят оживява, светва малкото лого на „Епъл“. Трябва да превключа на самолетен режим веднага щом се появи заключеният екран. Чакам, притаила дъх, докато информацията бавно се зарежда. Откога е изключен телефонът? По-бавно ли зарежда, ако е бил изключен по-дълго? Вероятно не.
После дисплеят светва. Не е заключен. Няма парола. Веднага се появяват приложенията. Боже! Няма парола? Това е нелепо, кой прави така в наше време? Бързо издърпвам менюто за бърз достъп и натискам иконката със самолета. Вече съм в безопасност.
Дори екранът да беше заключен, пак щях да успея да включа самолетния режим — всъщност точно това очаквах да направя. Възнамерявах да прескоча заключения екран. Според справката в интернет се оказа много лесно. Само че изобщо не ми се налага. Собственикът явно не се е притеснявал кой ще надникне в телефона му. Вероятно е смятал, че е на достатъчно сигурно място, когато го е пъхнал в кутията на пистолета.
Сърцето ми блъска в гърдите.
Имам достъп до всичко. Няма икони на много приложения — някои са ми познати, други са чужди, но виждам предимно основните, почти нищо добавено, никакви игри или подобни щуротии. Натискам иконката на имейла. Излиза входящата поща — всичко е на руски. По дяволите. Очаквах да стане нещо такова. Е, добре, явно са били руснаци. Както и да е, не чета тази азбука. Най-лесно е да копирам текста и да го сложа в преводача на Гугъл, което не е елегантен подход, но нека припомня, че не съм шпионин.
Не мога да копирам и да прехвърля имейлите от телефона направо в преводача, не мога и да ги препратя към своя имейл, за да действам оттам.
Обръщам се към хотелския компютър, зареждам руския Гугъл и написвам името на имейл доставчика, през който са изпратени съобщенията. Руска фирма, която се казва „Яндекс“. Началната страница не ми говори нищо — ъгловати надписи, които не разбирам, но горе вдясно забелязвам познати кутийки за потребителско име и парола. В първата написвам имейл адреса от телефона и кликвам върху неразбираемите драсканици под паролата. Молба за нова парола. Попълвам и чакам. Взирам се в телефона.
Да му се не види!
Разбира се, че няма да мога да получа имейла! Ама че глупачка. Не съм онлайн. Имейлът за смяна на парола няма как да пристигне. Защо не се сетих?
Добре. Добре. Един момент… Мога да включа на безжичен интернет, макар да съм в самолетен режим.