По някое време Марк връхлита във вилата ни, бликащ от енергия.
— Готово.
Отпуска се на канапето до мен. Слагам глава на рамото му, изтощена от чакането и от напрежението. Отново всичко е наред. Семейство Робъртс срещу света.
— Страхотно се справи — прошепвам аз и го целувам леко през тениската. — Как мина?
Всъщност няма значение, просто искам да чуя гласа му, да усетя как вибрира в гърдите. Вече знам, че го е изиграл безукорно.
— Много добре, благодаря. С Лейла сме първи приятели. Даде ни писмо за две безплатни нощувки в който „Четири сезона“ пожелаем. А аз я уверих, че е гордост за всеки хотел и че ще се погрижа да го съобщя на управителя. Накрая изглеждаше много доволна. А ти беше страхотна, Ерин — отбелязва той и навежда главата ми назад, за да го погледна. — Като те гледах какво правиш с охранителната камера… за пръв път те виждам такава. Не мога да повярвам, че успя. Взе и формулярите с личните ни данни, нали? Аз дори не се сетих за тях. Справи се невероятно. Невероятно.
Единствените две неща, които ни свързват с това място. Ако онези хора дойдат. Ако дойдат да ни търсят. Важното е, че хотелът вече не разполага с копия на паспортите ни, нито с лондонския ни адрес. Ако някой дойде да ни търси, няма да открият никакви наши документи. Няма го и записа от сутринта, когато е бил използван компютърът. До телефона се е добрал призрак, няма как да бъдат издирени и гостите, отседнали в нашата стая, освен… изведнъж ми хрумва.
Рязко вдигам поглед към Марк.
— Забравих за компютрите! За компютърната им система. Забравихме за нея! Със сигурност вече са въвели в компютъра данните от формулярите ни. Няма значение, че ги унищожихме, ще разполагат с информацията.
Той отклонява поглед, отдръпва се от мен. Трябва да се върнем. Мамка му! Марк го съзнава. Изправя се и започва да крачи. Трябва да се върнем и някак да изтрием файловете. По дяволите, по дяволите! А си мислех, че и двамата сме се справили превъзходно. Въобразявах си, че съм много умна. Всъщност бяхме направили следите си още по-очевидни. Бяхме изтъкнали кои сме, кой го е направил. Ако някой дойде да ни търси. А някой със сигурност щеше да дойде. Няма да прочетат данните от изчезналите ни формуляри, но ще намерят подробностите в базата данни на хотела и ще разберат, че сме прикрили следите си. Освен ако не… Освен ако веднага не се върнем в онзи офис и напълно не заличим имената си от системата. Освен ако някой от нас не направи това.
Марк отново свежда очи към мен. В съзнанието му се оформя мисъл. Той трябва да отиде, този път трябва да го направи той. Аз не мога да се върна на рецепцията — би трябвало да лежа болна, тази версия сме пробутали. Сама си бях постлала така.
Марк крачи бавно и размишлява. След няколко минути отива в банята и излиза с обица в ръка. Една от смарагдовите ми обици, подарък за рождения ми ден миналата година. Вдига я.
— Изгубила си си обицата. Ето това се е случило. Ще отида да я потърся, какво ще кажеш? — Кимва. Категорично. — Да, отивам.
Четирийсет и пет минути по-късно Марк се връща в стаята.
— Готово. Промених имената ни, телефонните номера, имейлите и адреса. Всичко. Готово е.
Изглежда изтощен и облекчен. Един бог знае как го е направил, но е успял. Усмихвам се.
— Трябва да обсъдим проблема с онзи тип по телефона, Марк.
Време е да спрем да се поздравяваме и да потърсим решение на създалото се положение. Обмислям нещата, откакто Марк излезе. Той кимва и сяда до мен на канапето. Облизва устни.
— Добре. Какво знаем? Да започнем от това. Какво знаем за него? Или за нея? — пита той.
— Телефонният номер е регистриран в Русия, но есемесите са написани на английски. Всички имейли на хората от самолета бяха руски. Съобщенията им до онзи мъж са на английски, той също им отговаря на английски. Затова допускам, че има поне един англичанин или американец. Не знаем дали е същият като човека с американския номер. Може да е същият човек с два телефона. Няма как да разберем. Като че ли уреждаше размяната за хората от самолета с американския номер. Искаше сделката да се осъществи. И той знае, че ние не сме хората от самолета, знае, че сме се престорили на тях… — Марк извива вежди, аз започвам да пелтеча и млъквам. — Добре де… Знае, че аз съм се престорила… — поправям се.
Марк кимва. Продължавам:
— … на някой от самолета. Ще допусне, че сме разгледали телефона. Или сме ги убили по някаква причина и сме задържали сака, или сме го намерили и сме видели неща, които не би трябвало да видим. Така или иначе, ние сме заплаха за него. Или за тях. И ще се опита да ни намери.
Марк се привежда напред, обляга лакти върху коленете си и се намръщва.