— Може ли да проследят телефонния сигнал? Така де, не сигнала… ти не използва телефонната мрежа, нали? А безжичния интернет. Може ли по някакъв начин да проследят него?
Марк просто размишлява на глас, но аз въпреки това отговарям:
— Не, не могат! Айфонът не беше свързан с айклауда. Може да бъде намерен в безжичната мрежа само през специално приложение или с айклауд. Искам да кажа, че той може да проследи последното място, откъдето е получен сигналът, но това е станало вероятно преди хората от самолета да се качат на борда. Със сигурност известно време преди катастрофата. Телефонът е бил прибран в кутията и изключен, когато самолетът е паднал. Затова онзи човек ще знае, че апаратът се е намирал някъде над Тихия океан, нищо повече.
Сигурна съм, че е вярно. Марк кима, съгласява се.
— Значи единствената връзка с това място, с този хотел е влизането в имейл акаунта от бизнес центъра на хотела, така ли?
— Да, айпи адресът ще бъде записан някъде. И ще показва откъде някой е влязъл в имейл акаунта. Вероятно онези хора ще намерят начин да разберат. Така или иначе, със сигурност могат да си позволят да наемат човек, който знае как да го направи — уточнявам.
Ще дойдат. Просто е въпрос на време. Може би вече дори разполагат с айпи адреса. Сигурно в момента пътуват насам.
— Значи ще дойдат, така ли? — пита Марк.
Разчел е изражението ми.
— Да — отговарям.
— В такъв случай си тръгваме.
Той се изправя и се запътва към лаптопа.
— Марк…
— Всичко е наред — уверява ме. — Имаме идеално извинение. Разболяла си се, получила си хранително натравяне, затова прекратяваме почивката си и се прибираме у дома, за да се прегледаш.
Усмихвам се. Това решава проблемите ни.
— Отивам да сменя полетите. Билетите не са с фиксирани дати, така че няма да има проблеми. Ще се опитам да намеря места за утре. Как ти се струва? — пита ме.
— Идеално.
Ставам и тръгвам към спалнята. Време е да стягам багажа. Мъчно ми е, че си тръгваме, но ако и когато тези хора пристигнат в хотела, предпочитам да съм в друга точка на земното кълбо, например у дома.
Вадя куфарите и изпразвам съдържанието на гардеробите върху леглото.
Поглеждам към най-горния рафт.
— Марк? — връщам се в дневната.
— Да? — вдига той очи от екрана.
— Ще го задържим ли?
Просто питам. Вече наистина не знам.
— Е, не може просто да го оставим в стаята, нали? — казва той. — Ако не искаме да ни арестуват, преди да отлетим за вкъщи. Ако оставим сака, май трябва да го скрием. Може би под бунгалото? Или пък да го вземем? Ерин, заминем ли от тук, няма начин да ни намерят.
Той се взира в лицето ми. Въпросът му остава без отговор.
Два милиона лири.
Не искам много от живота. Само къщата си, съпруга, някоя почивка — нямам против да е в икономична класа. Спокоен живот. Нашия живот. С два милиона ще изплатим ипотеката. И ще имаме начален капитал за нов бизнес на Марк или средства, с които да живеем спокойно, докато той намери нещо. Или пари за следването на детето, което може би вече расте в утробата ми. Спомням си как повърнах вчера на пода. Току-виж…
Вече осем седмици не пия хапчета. Не, не, твърде рано е да има симптоми. Почти съм сигурна, че повръщането предишния ден се дължеше на изпитите коктейли и на страха. Времето ще покаже.
А заминем ли си, няма да има как да ни проследят.
— Сигурен ли си, Марк? Не могат ли да ни открият по полетите?
Въпреки че сме изтрили данните си, може пък да има начин да прегледат списъците на пътниците от острова. Да проверят всички пристигащи и да намерят две имена, които не фигурират сред гостите в нито един хотел.
Марк поглежда навън през френските прозорци към гаснещата светлина в лагуната. Вълните ритмично и приглушено плискат под вилата.
— На този остров има към трийсет и шест хотела — бавно отговаря Марк. — Разгарът на сезона предстои, затова те са наполовина пълни. В този хотел има сто стаи, което ще рече двеста човека — половината са стотина човека. Умножи това по трийсет и шест хотела — приблизително три хиляди и шестстотин гости. Пет пристигащи и пет заминаващи полета дневно до Таити. Това са много хора. Много имена, които да проверят. Три хиляди и шестстотин имена, които непрекъснато се променят. Ще трябва да разчитат на нещо повече от това, повярвай ми.
Марк има право — променливите са прекалено много. Бихме могли да вземем сака, без никой да забележи.
— Да. Ще задържим сака. Отивам да приготвя багажа — казвам толкова ясно, че ако по някое време в бъдеще се зачудим чия е била идеята, ще помним, че е била моя.