Ще нося това бреме за двама ни. Марк кимва и се усмихва леко.
Ще задържим сака.
20
Четвъртък, 15 септември
Митница
Полетите ни са резервирани — първа класа до „Хийтроу“. Последната ни порция лукс. Последните дни от медения ни месец.
Приготвих багажа предишната вечер. Разкъсах вакуумните пликове и разпорих подплатата на куфара си много внимателно по тегела с ножичка за нокти. Разделихме парите между моя куфар и този на Марк, в моя пъхнахме айфона и флашката. Сгънах хавлиена кърпа върху пачките, за да прилича на подплата. Натъпках парите толкова плътно, че да не помръднат, колкото и да подмятат багажа ни. След това заших отново подплатата с игла и конец от хотелския комплект. За куфара на Марк се наложи да се обадим и да поискаме още един комплект.
Диамантите разпределих в пет отделни пликчета от шапките за душ. След това разрязах пет дамски превръзки, извадих пълнежа и пъхнах пликчетата вътре, по едно във всяка, отново ги прибрах в розовите опаковки и в картонената кутия. Митническите служители ще трябва здравата да поровят, за да намерят диамантите, особено като се има предвид, че обикновено не отварят багажа на пътниците в първа класа. Тъжно е, но е точно така — не го правят.
Дори да решат да отворят куфарите обаче, няма да има проблеми.
Основната спънка е пистолетът. Иска ми се да го задържим, в случай че нещо се обърка, но няма как да го прекараме през митницата, а със сигурност не искаме да привличаме внимание към себе си заради другите неща, които носим. Затова предишната вечер пъхнахме пистолета и няколко камъка от брега в калъфка на възглавница и я хвърлихме в бурните вълни на открития океан от другата страна на комплекса. В мътния мрак.
Лейла идва сутринта, за да вземе багажа ни и да ни изпрати до пристана. Усмихва се и ми пожелава бързо да се възстановя. Марк й подава два плика с логото на хотела. На единия пише нейното име и вътре има петстотин долара. Не е необичайно голям бакшиш за такъв хотел. Сигурна съм, че е получавала и повече. Достатъчно голям е обаче, за да остане доволна, без сумата да се набива на очи.
И заминаваме. Към Таити, после към летището на Лос Анджелис, после към Лондон. Накрая с кола към къщи.
По едно време, докато чекирахме багажа си в Таити, усещам върху себе си погледа на служителката. За части от секундата, но мисля, че тя забеляза. Забеляза как гледам куфара, нея, сигурна съм, че разбра. Но подмина. Само тръсна глава. Сигурно реши, че си въобразява. Или пък аз си въобразявах? В крайна сметка какво може да пренася незаконно от Бора Бора жена на сватбено пътешествие? Хотелски кърпи? Лепвам си уместно изражение и тя ми подава с усмивка паспортите през гишето.
На „Хийтроу“ получаваме куфарите си. Поредният прекрасен полет. И сме почти свободни. Почти у дома. Остава ни само да минем през митницата. Отбивам се в тоалетната преди това. Проверявам подплатата на куфара си — здраво зашита. На сигурно място. Дръпвам отново ципа и се запътвам към Марк до количките с багажа. И в този момент усещам как телефонът ми вибрира до крака. Спирам, преди да изляза от тоалетната. Нещо се е случило. Заковавам се на място, после се връщам при мивките, без да бия на очи. Заключвам се в кабинка и бързо вадя телефона.
Не е Марк, който да ми поръча да изхвърля диамантите и да бягам. Просто животът нахлува обратно. Истинският живот. Нашият живот. Имейли от приятели след сватбата, работни имейли, две пропуснати обаждания от Фил. Нищо спешно, обичайните неща.
Марк долавя настроението ми, когато го намирам. Постарава се да ме разсее. Разбирам какво цели и успява. Слава богу, защото, когато вдигам очи, вече сме на пътеката под надписа „Нищо за деклариране“ и излизаме в залата на терминала.
Успяхме и не беше чак толкова трудно.
Оглеждам облечените с ярки дрехи загорели хора, които се връщат в сивотата. Отвъд огромните стъклени стени на Терминал 5 ги очаква влажната Англия. Очаква нас. Боже, толкова се радвам, че се връщам. Отвън въздухът ухае на дъжд.
21
Петък, 16 септември
У дома
Върнахме се. Къщата е непокътната, както сме я оставили. Готова за новия ни живот като семейство. Прекрасната Нанси се е отбила и е заредила хладилника с пресни продукти, преди да се приберем. Оставила ни е резервните ключове и кратка бележка. Да не забравя да се обадя да й благодаря. Трябва да си запиша, защото иначе ще пропусна, сигурна съм, а е важно. Важно е да се върна към истинския си живот, да не се държа различно. Всички се нуждаем от някакъв ред.