Не знам откъде извират подобни мисли. Отнякъде дълбоко. От подсъзнанието. От себичната част, която не желае да споделя. Нашите инстинкти, нашите рефлекторни реакции, всички онези неволни процеси, които ни даряват с мъдростта си. С първичната си мъдрост. Аз усещам силен порив да се отскубна и да избягам. Да взема нещо, което не е мое.
Представям си как Марк ме чака в хотелската стая, как крачи напред-назад, поглежда часовника си, застава до прозореца, наднича надолу към улиците на Женева, денят постепенно гасне и става нощ, светват уличните лампи, а от мен няма и следа. Ами ако не се върна?
Бих могла да отида навсякъде с парите, бих могла да направя всичко. Спирам на стълбите пред банката. На чист въздух. Бих могла да съм всеки. Разполагам със средства. Вече стигнах дотук, защо да спирам? Хиляди възможни бъдещи развития нахлуват в мислите ми. За красив живот другаде.
Нови неща. Приключения. Зейнала бездна от възможности. Страховита свобода. Колата е тук, чака ме отсреща на улицата.
Аз съм изборът, който правя. Искам ли това семейство? Наистина? Или искам нещо друго?
Продължавам да вървя към колата, дръпвам дръжката, настанявам се на кожената седалка и затръшвам вратата. Двайсет минути по-късно съм обратно в хотелската стая, в прегръдките на Марк.
24
Неделя, 18 септември
Мъртви ли сме вече?
У дома сме от два дни. Няма да ви лъжа — чувството е странно. Времето. Светлината. Завръщането. Там, откъдето сме започнали. Според плана трябва да продължим по обичайния начин. Да изпълняваме задълженията си, да се срещаме с приятели, да говорим за сватбата и, разбира се, отново да се заловим за работа. Е, поне аз. Утре сутринта ще снимаме Холи в дома й — по-точно в дома на майка й, — затова тази вечер трябва да премисля много неща. Да се върна отново в играта. Важно е всичко да изглежда като преди.
Марк се заема с основаването на консултантска фирма. Идеята е страхотна — той притежава нужните умения и има професионалния опит да помага на хората с много пари да спечелят още повече благодарение на правилно преценени инвестиции. Идеята зрее още откакто пристигна есемесът на Рафи. След като не може да си намери работа, Марк възнамерява да си създаде! Вече разполагаме и с нужния първоначален капитал. Няма да се примири, че е безработен, ще запретне ръкави и ще предизвика събитията. Планира накрая, когато фирмата му потръгне, да стане партньор на Хектор, който работи за хедж фонд, откакто го освободиха. Срещнаха се през уикенда, за да обсъдят потенциален списък с клиенти. За да улесним нещата, Марк твърди, че за първоначален капитал всъщност използва обезщетението, което получил, когато са го освободили от банката. Никой освен Каро не знае, че всъщност Марк не е получил никакви пари. И защо не, да му се не види? Светът се отдръпна от Марк, защо той да не се опита да го настигне?
Трябва да прегледам бележките си, преди да отида с Фил да интервюирам Холи утре. Странно ми е да си представя, че докато ние сме се носели по синьозелените вълни под слънцето, Холи е излязла на хладното сивкаво лондонско слънце за пръв път от пет години. Дънкан, моят тонтехник, не може да се присъедини към нас, затова Фил ще се заеме и със звука. Голямо бижу е.
Много работа има да се свърши преди утрешния ден, но ми е трудно да се съсредоточа. Мислите ми сноват между два свята. Между стария и новия ми живот.
Поглеждам към Марк, който сортира купчини визитни картички. Стотици, хиляди, събрани за дванайсет години, изпълнени със срещи, вечери, събития, питиета с хора от бранша — зад всяка визитка се крие човек. Човек, който би могъл да ни бъде от полза сега. Марк е запазил всяка картичка, която е получил. Помня, когато за пръв път ги видях в чекмеджето му, помня ужаса. Сега той ги разглежда и свързва всяка от тях с конкретно време и място, с ръкостискане, разговор, усмивка.
Марк се е запознавал с много хора през годините, може да успеем да намерим купувач за камъните чрез някой от деловите му контакти. Той проучи законовата страна на продажбата на диаманти — удивително е колко неща можеш да намериш в интернет. Не знам как са се оправяли хората без Мрежата. Ние със сигурност не бихме могли да направим това, което вършим сега.
Проучих в Гугъл „Хатън Гардън“ — диамантения квартал на Лондон, докато бяхме в салона на летището на връщане от Женева. Разсеяно, просто търсех къде се продават скъпоценни камъни. Прецених въпроса като относително безопасен за Гугъл. Неособено подозрителен. Винаги можех да кажа, че след сватбата с Марк сме се уговорили да продадем годежния ми пръстен, за да покрием ипотеката. И това е възможност — да продадем диамантите лично, само че сигурно ще предизвикаме подозрения. По-добре ще е да ги продадем през частен търговец, през посредник.