Въпросът увисва във въздуха. Всъщност въпросите са два. И двамата мислим за същото. Убити ли са били? Дали някой нарочно не е повредил оборудването им?
— Какво смяташ? — нарушавам накрая напрегнатото мълчание.
Седим в мрака, а слабото сияние на компютърния екран осветява пребледнелите ни лица.
— Може да е нещастен случай — казва той.
Не съм сигурна дали е въпрос или твърдение. Съпрузи на трийсет и няколко години са загинали в нашия курорт три дни след като влязох в имейл акаунта на хората от самолета. Два дни след като напуснахме острова.
— Дали, Марк? Иска ми се да бъде нещастен случай. Моля те, кажи ми, че е така.
— Виж, водолазните инциденти не са рядкост. Да, наистина е странно съвпадение — и времето, и мястото, — но това не означава непременно, че са били убити. От полицията не подозират нищо нередно, нали?
— Икономиката на острова се крепи на туризма, Марк! Няма да кажат на пресата, че там убиват туристи!
— Да, имаш право, но това не е най-лесният начин да убиеш някого, нали? Като изпразниш кислородната бутилка? Така де, бутилката може да попадне у когото и да било от групата. Или пък хората просто да не изпаднат в паника, да използват резервните бутилки и да се справят, нали така? Ами ако са направили точно това? Нямаше да умрат, нали? Не ми прилича на предварително подготвено нападение.
Вече започва да си вярва. Влиза в ролята. И звучи логично. Празната кислородна бутилка е доста посредствено оръжие за убийство.
— Само че онези хора — ако са били там — сигурно са ги следили, Марк. Сигурно са знаели, че семейство Шарп не могат да се гмуркат, наблюдавали са ги по време на тренировката в басейна. Не знаем, може би не за пръв път правят така, че убийство да изглежда като инцидент.
Чувствам се странно, когато произнасям фамилията на семейство Шарп на глас. Иска ми се да не го бях направила. Името увисва във въздуха чудато и тромаво. Всъщност не ги познавах, не знаех кои са. Странно как имахме общи спомени с тези двама мъртъвци. Непознати млади британци на меден месец. Същите като нас, но мъртви.
Помня ги от курорта. Само си кимахме. Разговаряхме за дреболии. Но пък те бяха пристигнали само преди три дни, а ние вече бяхме намерили сака. Не обръщахме внимание на нищо.
Марк нарушава мълчанието.
— Просто не съм сигурен, че има извършител, Ерин. Това е. Адски е странно, че се е случило, не го оспорвам, но защо просто не са ги убили? Изобщо искал ли е някой да ги убие? Така де, излишно сложно е, нали, скъпа? Защо не са ги убили, докато спят, не са ги отровили или… и аз не знам! Ако онези хора са толкова богати и влиятелни, колкото си мислим, защо са го направили по този начин? И защо точно семейство Шарп? Боже, дори не приличат на нас! — Марк вече е напълно убеден.
Една дреболия обаче продължава да ме човърка.
— Марк, откъде ще знаят, че сакът е намерен от двама съпрузи? — После ме връхлита нова мисъл. — Откъде ще знаят да търсят британска двойка, Марк!?
Сграбчва ме страх. Така де, откъде ще знаят? Освен ако не сме оставили следа? Да не би да съм пропуснала нещо? Да съм оставила важна улика? Марк бавно затваря очи. Той знае защо. О, боже. Има нещо, което не ми е казал.
— Какво има, Марк? Кажи ми!
Вече не се шегувам, скачам на крака. Рязко натискам ключа на лампата и стаята се облива в светлина. Той примигва, мигновено заслепен.
— Седни, Ерин. Всичко… е наред. Моля те, скъпа.
Потупва уморено възглавницата на канапето до себе си. Надявал се е никога да не водим този разговор. Измервам го строго с поглед, преди да седна. Той потрива лице и се обляга с дълбока въздишка.
— Мамка му! Добре, ето какво… Когато се върнах да изтрия данните за регистрацията ни от компютърната им система, уж че търся обицата ти… — Издиша силно през устата. — Мамка му. Срещнах инструктора по водни спортове.
— Пако ли?
— Да. Той ме попита дали сме получили сака си.
Мамка му.
— Един от носачите му бил споменал, че сме оставили сака си на лодката. И Пако са чудел дали в крайна сметка сме си го получили. Явно служителят, на когото предадохме сака, изобщо не е разбрал за какво става дума.
— Ти какво направи, Марк? — питам настойчиво.
Всъщност не искам да чуя отговора. Защото, ако го чуя, ще стане реален.
— Трябваше да му кажа нещо. Затова… не знам, просто импровизирах. Не обмислих последиците, нищо такова… просто го казах.
Мълча. Чакам.
— Попитах Пако за какво говори и се престорих на объркан, после изведнъж уж си спомних, че другата двойка британци, семейство Шарп, са споменали за някакъв сак по време на похода ни в планината. Намерили са някаква чанта или нещо подобно. Носачът явно ни е объркал, така му казах. Обясних му, че не ни се случва за пръв път — вероятно заради акцента ни. И той се засмя. Така приключихме разговора.