— А сега те са мъртви — казвам.
— А сега те са мъртви — повтаря Марк.
Замисляме се над твърдението и всички последици от него.
Семейство Шарп или са преживели водолазен инцидент, или са били убити, защото някой ги е взел за нас. Възможно е да сме убили двама души.
— Защо му го каза? — питам безстрастно, но настойчиво, защото съзнавам, че не е имало как Марк да предвиди какво ще се случи.
На негово място бих направила същото, нали?
— Не знам… Просто го направих. — Той търка лицето си и простенва.
— Мислиш ли, че са били онези хора? Те ли са ги убили?
Марк отпуска ръка и се взира в мен. Трезво, съсредоточено.
— Честно ли? Няма как да знам, Ерин. Но това е доста сложен начин да убиеш някого. По-вероятно е нещастен случай. Обаче — и съзнавам колко е ужасно, — ако са били убити, вече никой не търси нас. Ако е било нарочно, ако са потърсили и после са убили „двойката, намерила сака“, историята е приключила, нали? Те са мъртви. Не са успели да намерят изчезналия сак. Всичко е приключило. Ние сме в безопасност. Да, наистина, допуснах грешка, но от все сърце се радвам, че не се случи с нас. Радвам се, че никой не ни търси.
В тона му долавям окончателност. Марк хваща ръката ми и аз навеждам очи към здраво сплетените ни длани. Той има право. И аз се радвам, че не сме били ние. Мъртви сме. И — странно защо, само за секунда — се чувствам в безопасност.
Почти съм сигурна, че не сме оставили следа, но не изцяло. Чувам какво говори Марк, но дълбоко в сърцето си знам, просто знам, че онези хора продължават да ни търсят. Дали да не позвъня в полицията?
Не го изричам на глас. Марк вече си го е втълпил — никой не ни търси. Може да ми повтаря по хиляди различни начини, че всичко вече е приключило, но пак няма да му повярвам. Знам, че още дълго ще ни преследват. Затова преставам да настоявам. Зарязвам темата. Или някога сама ще стигна до същия извод, или никога няма да го направя.
— Имаш право — казвам.
Той ме прегръща със силните си ръце и ме придърпва към себе си в притихналия ни дом.
25
Понеделник, 19 септември
Второто интервю на Холи
Натискам копчето на домофона.
С Фил стоим пред входа на общинския жилищен блок на Холи Байфорд. Или по-точно, пред общинския жилищен блок на майката на Холи. Ръми ситно и упорито, мокри дрехите и косите ни. Дъждът не е достатъчно силен за чадър, но вали толкова продължително, че измръзвам. Все още съм в онзи следваканционен период, когато има вероятност да се разболееш — въпрос на време е. Ако стоя навън на дъжда, със сигурност точно това ще стане.
Следвам плана ни, според който трябва да се държим нормално. И ето ме тук, държа се нормално.
Поглеждам към тревистата пустош около жилищния квартал — дръзвам да предположа, че я наричат „парк“.
Сутринта се събудих с мисълта за семейство Шарп. Надявах се това да не стане, но тя дебне в подмолите на съзнанието ми, скришно. Светкавици от паника, мехурчета във водата. И после два бледи подгизнали трупа върху маси от неръждаема стомана. Грешката е наша.
Имам чувството, че някой ме наблюдава. Още откакто напуснахме острова. Но още по-силно го усещам след вчерашната новина. Оглеждам изпитателно суровите сгради и околността, но явно не представляваме особено голям интерес за местните. Ако убиецът на семейство Шарп е успял да ни намери по някакъв начин, ако продължават да ни следят, не се издават. Разбира се, усещането, че някой ме наблюдава, може да е нещо съвсем различно. Замислям се за изстуденото шампанско, което пихме на Бора Бора — наистина ли беше само преди седмица? Шампанско, изпратено от другия край на света. Еди също се интересува от мен, нали? Дали не е поръчал на някого да ме следи сега, след като се върнах? Да ме държи под око? Да ме наблюдава? Оглеждам комплекса. Има млад бял тип, който крачи близо до паркинга, притиснал мобилен телефон към ухото си. Чернокож мъж, седнал в работния си микробус, който се готви да потегли. Възрастна жена, която влиза в отсрещната сграда, влачейки зад себе си пазарската чанта. Нищо подозрително. Никой с вид на убиец. Никой не ме е намерил, аз съм просто подгизнала от дъжда жена, която чака някой да натисне домофона. Вдигам очи към стотиците прозорци, в които сивото небе се отразява. Толкова много прозорци. Толкова далече от самолета на дъното на Тихия океан.