Поглеждам към Фил, той свива рамене.
— Разбира се — отговарям.
Какво друго ми остава? Да откажа ли? Не, опасявам се, че всъщност не мога да говоря с полицията, Мишел, защото току-що откраднах два милиона долара и може би станах причина за смъртта на невинни хора. Единственият ми ход е да остана. Да остана и да се държа нормално. „Разбира се“ казва точно това.
Първият ми работен ден, а полицията вече ме разпитва. Коремът ми се свива.
Мишел отново доближава телефона към ухото си и заговаря. Става ми ясно какво се случва. Вероятно Холи е нарушила гаранцията си. Нещо такова ще да е, но, кой знае защо, дланите ми се изпотяват.
Мишел продължава разговора си по телефона.
— Анди, да, да, всичко е наред. Ще бъдат тук. Не, не, не мисля. Разбира се, разбира се. Да. Непременно. Добре, до скоро. Чао.
Затваря и се усмихва на бездушния апарат. На Анди вероятно, в някой кабинет някъде. С Фил чакаме. Накрая тя вдига поглед.
— Извинете за това. Кафе?
Тя включва електрическата кана и тя веднага започва да бълбука — водата е завирала неотдавна.
— Добре, така… извинете. Сигурно сте се досетили, че Холи не е тук.
Мишел ни оглежда делово. Да, досетили сме се.
— Да. Замина вчера. Просто изчезна. Сутринта й занесох препечена филийка в леглото, а нея я нямаше. Полицията се зае със случая. Анди ръководи издирването. Това е… — Тя млъква и се заглежда към мръсния прозорец с двойно стъкло над мивката.
Каната изключва и мехурчетата утихват. Мишел излиза от унеса си и се усмихва.
— Хайде да поседнем.
Тържествено поднася чашите за кафе върху чамовата сгъваема маса и всички сядаме. Фил продължава да снима Мишел, докато отпива от димящата си чаша. Надписът гласи: „Кафето прави деня ми по-хубав“. Дано да е така, защото засега не върви никак добре. Свеждам поглед към сивокафеникавата смес пред себе си — по стените на керамичната чаша са полепнали неразтворени кафени гранули.
Мамка му. Лоша работа. Наистина ми се иска да не бях тук сега. Замислям се за сака, скрит на тавана ни. И вината, подобно на онази първа плочка домино, започва да трупа грешка върху грешка. Трябва да се съсредоточа. Трябва да потисна това чувство, преди полицаят Анди да се появи.
И къде е Холи, по дяволите?
Мишел внимателно оставя чашата си върху масата с две ръце и обяснява:
— Добре, ето какво знаем.
Тя вдига поглед със сигурността на човек, който следва официалната линия. Вече десетина пъти е правила същото, не е мигнала цяла нощ. Личи си. По изражението й познавам. Интервюирала съм много хора в кариерата си, а тя не за пръв път се пече на този огън. Сега ще го направи отново заради нас.
— Посрещнах Холи, взех я от затвора към осем сутринта на дванайсети септември. Преди седем дни. Почти цяла седмица не излезе от апартамента — гледаше телевизия, спеше. Според мен не е спяла добре в затвора. Изглеждаше изтощена. А завчера се уговорихме да отскочим до апартамента на Шинеад, приятелка от работа, която преди е била фризьорка, за да оправи косата на Холи. Шинеад обеща да й направи кичури безплатно. Затова отидохме. Бях й купила някои неща — от „Адидас“, сега се носи. — Усмихва се със съзнанието на осведомена майка. — Тя ги облече. А след косата отидохме да хапнем пиле в „Нандос“. Холи много искаше. Затворническата храна за нищо не става. Беше адски слаба, когато се прибра у дома. Е, вие сте я виждали. Както и да е, много й хареса, изяде половин пиле и си поръча от всички гарнитури. Толкова се радваше. Прибрахме се, Холи каза, че иска да се обади през компютъра, затова отиде в стаята си и се занимава с нещо си там известно време, а после гледахме няколко епизода от шоуто на Кардашиян. Беше много изморена и си легна към девет. Нищо необичайно. Изглеждаше щастлива. Каквато си беше преди. Когато влязох в стаята й вчера сутринта, нея я нямаше. Дори бележка липсваше. Казах на Анди, че е взела едно-единствено нещо — снимка на нас двете. Същата, която имаше в затвора. Винаги я държи до леглото си. Харесваше тази снимка. Казваше, че я прави щастлива, когато й домъчнее за мен. Не говореше често такива неща, затова съм го запомнила.
Мишел ни поглежда. Това е, което знае. Нейната страна на историята.
— Знаете ли къде може да е отишла? — питам.
Тя свежда очи към чашата си и цъка с език.
— Не, не съм сигурна. Имам теория, полицията я проучва, но не съм сигурна доколко ме държат в течение. Анди е от отдел „Специални операции петнайсет“, та не е лесно да изкопчиш нещо от тях. Не знам доколко сте запознати с тези неща. С антитерористичните операции.