— Ти сериозно ли?
Поглежда ме загрижен, слънцето присвива очите му, бризът роши тъмната му коса. Не е очаквал това.
Марк е квалифициран водолаз. Опитва се да ме накара да се гмуркам с него на всяко пътуване, но аз винаги се плаша. Имах неприятно преживяване веднъж, преди да се запознаем. Изпаднах в паника. Нищо сериозно, но цялата тази работа ме ужасява до смърт. Не ми харесва да се чувствам като в капан. Само като си представя налягането и бавното издигане под вода, тръпки ме побиват. Но искам да го направя за него. Нов живот, нови предизвикателства.
Усмихвам се.
— Да, категорично!
Мога да го направя. Едва ли е чак толкова трудно. Дори децата го могат. Ще се справя.
Той ме поглежда и казва:
— По дяволите, обичам те, Ерин Лок!
— По дяволите, и аз те обичам, Марк Робъртс.
Той се приближава, накланя главата ми, целува ме.
— Истинска ли си? — пита и ме приковава с поглед.
И преди сме играли тази игра, която изобщо не е игра. Или пък е? Може би е надлъгване.
Всъщност той ме пита: „Това истинско ли е?“. Твърде хубаво е, може би е заблуда, грешка. Може би го лъжа. Лъжа ли го?
Замислям се за секунда. Отпускам мускулите на лицето си, докато той се взира в мен. Оставям зениците си да се свият като имплозия на Вселената и отговарям спокойно: „Не“. Не, не съм истинска. Страшно е. Правила съм го няколко пъти. Изчезвала съм от самата себе си. Заличавала съм се. Като телефон, който възстановява фабричните си настройки.
— Не, не съм истинска — отговарям с открито и безизразно лице.
Трябва да изглеждам убедително. Получава се най-добре, когато изглежда реално.
Очите му трепват и пробягват по лицето ми, търсят кукичка, пукнатина, за която да се хванат и да проумеят. Но там няма нищо. Аз съм изчезнала.
Знам, че той се тревожи. — Дълбоко в себе си се притеснява, че някой ден наистина ще изчезна. Ще си тръгна. Това помежду ни не е реално. Той ще се събуди и в къщата всичко ще е същото, само че мен няма да ме има. Познавам този страх, виждала съм как пробягва по лицето му понякога, когато сме навън с приятели или стоим далече един от друг в пълна с хора стая. Виждам това изражение и разбирам, че Марк е истински. И в момента е изписано на лицето му. И това ми стига.
Пускам усмивката си да пропълзи и лицето му грейва от радост. Смее се. Поруменява от прилив на чувства. И аз се засмивам, той отново обхваща лицето ми с длани и притиска устни към моите. Все едно съм спечелила състезание. Все едно се връщам от война. Браво на мен. Боже, обичам те, Марк. Той ме придърпва сред тръстиките на соленото тресавище и започваме да се любим отчаяно, с длани, пълни с вълнен пуловер и мокра кожа. В мига на кулминацията прошепвам в ухото му:
— Истинска съм.
3
Понеделник, 11 юли
Телефонното обаждане
Миналата година от свързана със затворите благотворителна организация най-после получих съфинансиране за първия си самостоятелен проект. Вече се реализира след дългогодишно проучване и планиране: мой пълнометражен документален филм. Успях да се справя с цялото проучване и подготовка, докато същевременно работех по проекти и на свободна практика, а заснемането на интервютата трябва да започне след девет дни. Вложила съм много от себе си в тази продукция. Планирането приключи, сега можем само да чакаме резултата. Очертава се важна година. За мен. За нас. Филмът, сватбата — като че ли всичко се случва едновременно. На мен наистина ми се струва, че се намирам на онзи вълшебен етап от живота си, когато всички планове, за които мечтаех на двайсет и няколко години, най-сетне се реализират, всички едновременно, като че ли умишлено съм ги направлявала, макар да не помня да съм го правила съзнателно. Сигурно така се получава в живота: отначало нищо, а после всичко наведнъж.
Идеята за филма наистина е проста — хрумна ми една вечер, докато разказвах на Марк какво е да учиш в пансион. Вечер, след като угасяха лампите, ние, момичетата, часове наред си говорехме в тъмното какво ще правим, когато най-сетне се приберем у дома. Какво ще ядем, когато можем да избираме храната си. Фантазирахме си до безкрай за тези въображаеми трапези. Натрапчиво ни преследваше йоркшърски пудинг със сос грейви или коктейлни наденички на клечка. Представяхме си как ще се обличаме, когато можем сами да избираме облеклото си, къде ще ходим, какво ще правим, когато се сдобием със свободата си. А после Марк казваше колко пансионът му прилича на затвор. И че ние сме си мечтаели за дома съвсем като затворнички.