Млъквам. По дяволите. Превъртам отново думите си наум. Вероятно трябваше да кажа: „Не, нищо“, и с това да приключа. Глупачка. Последното, от което имам нужда в момента, е да привличам внимание с участието си в полицейско разследване. Ако поровят в живота ни с Марк, работата бързо ще се размирише. Първият хонорар от кухата фирма в Саудитска Арабия ще бъде преведен в банковата ми сметка след осем дни. Пари от Близкия изток след изчезването на едно момиче няма да се харесат на инспектор Анди Фостър.
— Притесни ли ви? Как?
Вече изглежда разтревожен. Заради мен. Да, все едно съм стъпила върху мина. По дяволите.
— Заради поведението й, нали разбирате, във връзка с предишното й престъпление. Онова видео, докато тя гледа пожара. Поведението й по време на интервюто. Тя е… — Думите отново ми бягат. Каква е? — Извинете, няма как иначе да го кажа — тръпки ме побиват от това момиче.
Ето на, казах го. Като ще е гарга… И знаете ли какво още? Ако съм предубеден свидетел, поне няма да ме повикат в съда.
Той се засмива. Слава богу. Лицето му отново грейва. Аз съм обикновено момиче, което снима документален филм.
— Да, гледах материала за автобуса — кима той и двамата отново сме на една вълна. — Наистина да те побият тръпки, Ерин, признавам. Тя плаши, но според мен не е лошо момиче, просто лесно се подвежда. Дано размисли, след като мине границата, защото отвъд една линия вече няма връщане назад. Няма да се опитваме да я върнем у дома, ако ме разбирате.
Говори тихо. Чувам как Мишел се върти в кухнята, до нас долита цигарен дим. Анди въздиша. Споглеждаме се.
— Правим каквото можем, Ерин. Но някои хора просто отказват да си помогнат сами.
Мисля, че си допадаме. Разбираме се.
— Мишел вече изобщо не познава дъщеря си. Не би могла да предвиди случилото се. Да посещаваш дъщеря си веднъж седмично пет години не е достатъчно да те направи внимателна майка.
Анди хвърля поглед към кухнята. Възползвам се от шанса да преглътна. Желанието ми да изглеждам като най-обикновен човек, докато съм под наблюдение, затруднява телесните ми функции. Анди продължава:
— Холи се е променила около пет месеца преди освобождаването си. Имаме показания от надзиратели и психолози. По това време са се случили две неща. Тя се е записала в благотворителната организация на затвора и се е съгласила да участва във вашия документален филм. Сигурен съм, че не оглавявате лондонска клетка на „Ал Кайда“, но ще изгубя работата си, ако не ви проуча малко.
Мълчание. Той ме наблюдава. В ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.
Значи вече са душили около мен. Мамка му!
— Заподозряна ли съм?
Знам, че не бива да питам, но все пак — така ли е? Усещам как бузите ми поруменяват, как шията ми пламва. Тялото ми вече официално е извън контрол.
Той се засмива доволно.
— Не, не, категорично не сте заподозряна. Никога не сте се срещали с Ашар Фарук, единствената ви среща с Холи е, за да заснемете интервюто, а всичките ви телефонни разговори със затвора са записани и проконтролирани своевременно. Прослушал съм ги до един.
По дяволите.
— Не сте направили нищо нередно. Трябва обаче да ми предоставите копие от заснетия материал още днес и ще ви оставим на мира. Вие самата не ни интересувате. На този етап.
Поредната сянка от усмивка. После Анди се изправя и изтупва панталона си. Вдига очи.
— А, от само себе си се разбира, че не бива да показвате материала на никой друг. Никакви новинарски агенции, никаква преса. И няма да можете да го използвате за филма си, докато не приключи разследването ни. А дори тогава бъдете така добра да ми звъннете предварително. Просто да сверим часовниците. Не ме забравяйте — усмихва се той.
Има наистина подкупваща усмивка. Не изглежда никак зле, както и да го погледнеш.
Не знам защо след това казвам следното:
— Анди, когато историята приключи, бих искала да направя материал. Преди всички други. Ще е страхотно, ако ми дадете интервю.
Ето на, развяла съм си знамето. Усмивката му се разширява. Изненадана. Развеселена.
— Не виждам защо не. След като всичко стане публично достояние. Няма да навреди. Филмът ви ми се струва интересен, Ерин. Интригуващ. Обадете ми се.
И си тръгва.
У дома първата ми работа е да изтичам до тавана. За късмет, Марк още не се е прибрал. Днес има среща с предишни свои колеги, опипва почвата, търси посредник за продажбата на диамантите. Междувременно обаче камъните още са на нашия таван и аз се тревожа. Ако решат да обискират къщата, ще ги намерят. Слагам стара шевна машина върху разхлабената изолация. Сядам с кръстосани крака на нацепения под и започвам измъчено да се чудя дали шевната машина всъщност не насочва повече към диамантите. Ако от отдела на Анди претърсят къщата, ще привлече ли тя вниманието им, или ще прикрие скривалището? На път за вкъщи проучих в интернет „Специални операции 15“: те са клон на Антитерористичния отдел на Лондонската полиция. Сериозна работа.