Той донася табличка за оглед на бижута. Подавам му торбичката. Искам сам да изсипе камъните. Да изпита същото като мен, когато за пръв път видях стотици диаманти, пречупващи светлината.
Той леко разтърсва торбичката и камъните се посипват по табличката. Чувството пленява Чарлс. Косъмчетата по ръцете му настръхват. Усещам го. Възможности. Шансове. Облизва устни и вдига поглед.
— Много хубаво, прекрасно.
Намек за радост бълбука под повърхността на уж непроницаемото му изражение. Не го бива на покер, ясно е.
Договаряме се за десетпроцентна комисиона. Ще се заеме веднага щом си тръгна, и би трябвало днес следобед да ни представи някои оферти. Пазарът на диаманти се променя динамично. Чарлс би могъл да уреди продажбата до края на днешния ден, ако семейството, за което работя, прояви интерес.
Тръгвам си с разписка за камъните и се отправям към кафенето при Марк. И тогава ги усещам — нечии очи, вперени в гърба ми. Спирам на ъгъла на „Пал Мал“ и Сейнт Джеймс Стрийт и с изопнати нерви се преструвам, че търся телефона в чантата си. Двамата мъже зад мен ме подминават. Не са полицаи и не ме следят, просто добре облечени господа, които отиват на обяд.
Поглеждам през рамо към Трафалгар Скуеър, търся с очи набитата фигура на инспектор Фостър сред малцината минувачи. Около двайсетина са и никой не отговаря на описанието. Инспектор Фостър не е тук. Не той ме наблюдава.
Престани, Ерин. Не ставай параноична.
Сърцето ми трепти в гърдите. Призрачен инстинкт, нищо повече. Поемам по „Сейнт Джеймс“ към Марк.
Той грейва, когато ме вижда да влизам. Иска да разбере как е минало с Чарлс.
— Много добре — уверявам го. — Вече търси купувачи. Много се въодушеви. Опита се да го скрие, но си пролича. Всичко може да приключи за броени часове! Днес следобед ще ми се обади с предложения.
Ръцете ми треперят съвсем леко. Марк плъзва длан по масата и покрива моята.
— Справяш се прекрасно, мила. Впечатлен съм. — И се ухилва до ушите.
Не се сдържам, и аз се усмихвам. Какви ги вършим? Плашещо е, но и страшно вълнуващо. Не знам за Марк, но преди мен най-много да ме глобят за неправилно паркиране. Не съм престъпник. Невероятно е обаче колко гладко минава всичко. Утешавам се, че е нормално да изпадам в параноя от време на време, би било лудост, ако не беше така, като се има предвид какво правим. Донесохме опасността у дома, в Англия.
— Ерин, скъпа, защо не останем в града и не изчакаме заедно обаждането на Чарлс? И ако получим предложение, просто да го приемем, а? Така ще можеш да се върнеш бързо там, да сключиш сделката и още тази вечер да приключим. Диамантите няма да се върнат в къщата, край. И пак ще заживеем нормално. Що-годе.
Мобилният ми звънва към един и половина. Чарлс вече се обажда с новини. Разпознавам последните три цифри от обаждането до Марк сутринта. Той ми кимва и аз вдигам след четвъртото позвъняване. Не искаме да изглеждаме отчаяни.
— Ало? — казвам делово.
Сара, в чийто образ влизам, има по-важни занимания от това да очаква обаждането на Чарлс.
— Здравей, Сара. Обажда се Чарлс от „Нейман Сарди“. — Предпазлив е.
— О, страхотно. Какво мога да направя за теб, Чарлс?
Звуча надменно, нехайно и професионално. Марк улавя погледа ми и се усмихва. Образът му допада. Много е секси. Чарлс отново се поколебава съвсем леко, но аз го долавям. Кратка пауза, преди да заговори:
— Много съжалявам, Сара, но за съжаление, няма да мога да ти помогна. Колкото и да ми се иска, налага се да се откажа.
Коремът ми се свива, очите ми се стрелват към Марк. Той вече е доловил промяната в енергията и мълчаливо оглежда лицата в кафенето. Разкрити ли сме? Това ли е краят? Умълчавам се по телефона съвсем малко повече от нужното. Съсредоточавам се и продължавам спокойно:
— Проблем ли има, Чарлс?
Съумявам да звуча донякъде пасивно-агресивно. Сара не е сигурна защо Чарлс й губи времето, ако не е способен да продаде диамантите. Марк отново приковава поглед в мен.
— Ужасно съжалявам, Сара. Просто дребен проблем с произхода, това е. Сигурен съм, че разбираш. Неудобно ми е дори да го споменавам. Убеден съм, че клиентите ти дори не подозират, че притежават… Е, излишно е да споменавам, че има доста съмнения около произхода на камъните, които може да предизвикат проблеми по-нататък. Затова аз се оттеглям на този етап. Сигурен съм, че разбираш.
Чарлс оставя на мен да запълня мълчанието.
Клатя глава срещу Марк. Няма да има продажба. Произход. Смръзвам се. И тогава проумявам. Чарлс ми дава да разбера, че според него продаваме кървави диаманти. Камъните ни са морално съмнителни или от съмнително място в Африка. Разбира се, без документи, без следа, сигурно точно така му изглежда. Предпочитам Чарлс да си мисли това, вместо да допусне, че диамантите нямат удостоверен произход просто защото сме ги откраднали. Разбира се, вероятно е заподозрян нещо нередно още когато му ги дадох. Обзалагам се обаче, че притесненията му са свързани по-скоро с евентуални проблеми с полицията, отколкото с етични съображения. Вероятно, ако беше успял да пласира камъните през изминалите няколко часа, щеше да го е направил. Изобщо не го виня, че се отдръпва. На негово място бих си плюла на петите, особено ако съм имала лоша година. Хора като Чарлс не оцеляват дълго в затвора.