— Разбирам. Благодаря ти, Чарлс, беше ми много полезен. Сигурна съм, че клиентите ми ще се заинтригуват. Основателно предполагаш, че те не подозират никакви усложнения от такова естество. Затова ти благодаря за дискретността.
Подмазвам му се. Знам, че няма да каже на никого, но си струва да го полаская, ако това ще ни улесни живота.
— Няма проблем, Сара. — Чувам усмивката в гласа му. — Може ли да те помоля обаче да кажеш на клиентите си, че с удоволствие ще се погрижа за ликвидирането на други техни активи? Ще се радвам да помогна, ако се нуждаят от мен за друго. Имаш данните ми, нали?
Иска да се облажи, но не желае да си цапа ръцете. Е, добре дошъл в отбора, Чарлс.
— Да, разбира се, и съм сигурна, че ще са признателни за дискретността ти — отговарям.
Марк клати глава. Гъделичкам егото на човек, който току-що ни е заявил, че сме престъпници, и се получава. Хората са странни същества, нали?
— Прекрасно, много ти благодаря. А, Сара… ще имаш ли нещо против да ги вземеш от офиса още сега? Приготвени са. Може би така е най-добре.
Затварям и се отпускам тежко върху масата в кафенето. Боже, изтощително е да си престъпник. Марк разрошва косата ми и аз бавно вдигам очи към него.
— Няма да има продажба. — Говоря тихо. — Той смята, че диамантите са кървави. Но няма намерение да ни издава. Трябва да отида да ги взема още сега.
— По дяволите!
Не на тази новина се е надявал Марк. Много се постара да подсигури сделката.
— А трябваше да стане лесно. Той не знае, че ние продаваме, нали?
— Не — отговарям бързо. — Няма откъде да знае. А дори да е така, не е човек, който ще го спомене. Сигурна съм, че хората му носят всякакви неща. Кървавите диаманти вероятно са последната му грижа. След като е толкова уплашен, че не иска да продаде диамантите, ще се страхува и да се раздрънка за тях. Откъде да знае кои са клиентите ми? Откъде да знае на какво са способни?
Изобщо не се тревожа, че Чарлс може да ни издаде. Марк престава да се мръщи и ме удостоява с усмивка.
— И какво ще правим сега, по дяволите?
Казва го шеговито, осъзнава абсурдността на нашата ситуация. Не познаваме друг човек. Не знаем как да продадем диамантите. Засмивам се. Той ми отговаря с усмивка, край очите му се появяват бръчици. Боже, великолепен е.
— Наистина мислех, че Чарлс ще свърши работа. Очаквах едва ли не веднага да ни направи предложение — признавам. — Боже, защо не беше по-лесно?
— И аз така мислех. Швейцария ни разглези, там мина необичайно гладко. Ще трябва да потърсим други пътища за камъните. Още не сме приключили. Веднага се заемам. Ти иди да ги вземеш — кимва той към вратата.
Оставям Марк да мисли варианти, докато отида да прибера нашите диаманти. И внезапно цялата история отново ми се струва забавна. Мога да го правя до безкрай с Марк, да бъда неговата Дейзи, а той — моят Гетсби.
В шоурума не заварвам Чарлс. Охранител отваря вратата и ми подава торбичката срещу разписката на Чарлс, който явно иска да се подсигури, да запази дистанция. Ако отново се види с Виктория, Марк ще трябва да се престори, че не знае нищо по въпроса. Да се изуми и шокира, че познатите му са се опитали да пробутат кървави диаманти. Кой да заподозре! Всичко е изглеждало напълно правдоподобно. Марк е достатъчно далече от събитията и може да твърди, че не е знаел нищо, пък и лошите богати хора по света не са никак малко. С изключение на факта, че е мой съпруг, Марк няма друга проследима връзка със случилото се. Но пък и аз не съм участвала. Замесена е Сара.
Тънък глас в главата ми напомня, че аз все още съм най-явната връзка с цялата тази история, ако нещата се объркат. Мен ще видят на записите от охранителните камери в Швейцария и на тези от камерите по „Пал Мал“. Не името ми, но лицето ми. Докато се връщам с камъните при Марк, се питам: моя ли беше идеята да се замеся до такава степен? Или просто изпълнявах ролята си? По-смела ли съм от Марк, по-приспособима ли съм? Или просто съм по-глупава? Защо все аз?