Но познанствата са на Марк, затова той не може да осъществява сделките, нали така? Има логика. Пък и, честно казано, не обичам да свиря втора цигулка. Всъщност двамата сме съвършен екип.
Когато се връщам, става ясно, че на Марк не му е хрумнало нищо във връзка с диамантите, затова решаваме да прекратим за днес. Мислите му са се насочили отново към деловите му грижи. Следобед му предстои среща с друг стар приятел, за да се осведоми относно финансовите регулации, засягащи работата на частните консултанти — започването на бизнес се оказва свързано с доста трудности. Казвам му да отива. Наистина се нуждая от време да помисля какво да предприемем сега във връзка с диамантите. Целувам го за „довиждане“ и тръгвам към къщи, а диамантите са сгушени в пашкула на студената ми длан в джоба.
Докато крача към метрото, ми хрумва нещо.
След като мудният Чарлс е в състояние да продаде диамантите, защо самите ние да не го направим? Чарлс е посредник, човек, който взема разни неща, които свръхбогати хора вече не желаят да притежават, и намира други хора, които да ги купят. Търгува с чужди пари. След като Чарлс само с бакалавърската си степен по изящни изкуства е успял да схване основните правила за търговия с ценни вещи, значи едва ли е толкова сложно. Марк вършеше подобни неща в Сити, обаче при Чарлс мащабът е много по-малък. Пък и ние вече сме купували диаманти, знаем кои са четирите им основни особености, проучихме ги заедно с Марк след годежа. Знаем приблизително каква е цената на камъните, остава само да намерим някой, който да ги купи. А в Лондон има цяла улица, където се продават и купуват диаманти. Трябва само да заинтригуваме човек, който не държи да узнае произхода на камъните. Човек, който ще бъде малко по-деен от Чарлс. Поне може да опипаме почвата.
Влизам в пресечка на „Пикадили“, изсипвам един едър диамант в дланта си и прибирам останалите в джоба.
На спирка „Фарингтън“ поемам през лабиринта от странични улички към оживената „Хатън Гардън“. Днес е студено и духа свиреп и остър вятър. Улицата е пълна със забързани евреи хасиди, придържащи широкополите си шапки, за да не ги отнесе вятърът, и с богати лондонски търговци, увити с кашмирени шалове, запътили се нанякъде.
Сигурно е глупаво да дойда тук, но пък аз нямам вид на крадец на скъпоценни камъни, нали? Защо добре облечена жена на трийсет и няколко години би привлякла внимание, ако отиде да помоли за оценка на диамант? Хората го правят всеки ден.
Поглеждам към годежния си пръстен — красив е. Марк наистина похарчи много пари за него. Вече го разбирам. Тогава обаче си мислех само колко ме обича. Колко е пожертвал, за да купи пръстена. Колко много е работил, за да си го позволи. И колко красив е пръстенът. Колко лъскав.
Сега го възприемам като трофей. Като символ на усърдната работа на Марк. Ако ни потрябват пари, бих продала пръстена, без да се замисля. За къщата ни. За бебето ни. Тънката златна халка под камъка означава много повече от блясъка горе. Но след като се освободим от кожената торбичка, няма да се наложи да го правя. Сигурно, ако успея да продам камъните, изобщо няма никога повече да се налага да продавам каквото и да било.
Най-напред отивам в диамантената борса. Това е подобно на пещера място с различни гишета на търговци, занимаващи се с благородни метали и скъпоценни камъни. Ортодоксални евреи редом до лондонски търговци с елегантни костюми — различни семейни предприятия рамо до рамо.
Много скоро един от търговците ми махва. Привидно никой не ми обръща внимание, но съм сигурна, че съм лисица, погната от ловджийски хрътки.
— Какво търсиш, скъпа?
Той е плешив, кореняк лондончанин, с риза, вратовръзка и яке от полар. Практичен човек — облича се според времето. И има дружелюбна усмивка. Ще свърши работа.
— Всъщност искам да продам нещо. Имам един камък два карата. Беше на годежен пръстен.
Вероятно историята ми няма да заблуди никого, кой ще вземе да разпитва чий е бил годежният пръстен, нали? Логиката подсказва, че собственичката на пръстена е или мъртва, или вече не е омъжена. Това са нежелани делови разговори. Не смазват добре търговската машина. Фактът, че камъкът вече не е на пръстена, е достатъчно злокобен, за да направи всякакви въпроси неуместни. Е, поне се надявам. Измислих си история в метрото. Много я бива.
— Два карата ли? Чудесно. Ами да видим.
Въодушевлението му е искрено. Сигурно работата му е пълна с неочаквани обрати. Докато вадя от джоба си камъка, нещо в изражението му ми напомня на епизод от онази комедия „Само глупаци и коне“. Нали се сещате, когато Дел и Родни намират часовника и стават милионери? Търговецът се е вързал на версията ми.