Оставям камъка върху филцовата табличка на гишето му. Той тутакси го грабва. Навежда се, разглежда го. Очите му се стрелват отново към мен, преценява ме. Аз съм обикновена жена от средната класа, добре облечена, трийсетинагодишна. Външността ми заглушава опасенията му, ако изобщо ги е имал. Отново се привежда над камъка.
Вика свой колега. Мартин. Мартин ми маха дружески за поздрав. По-млад е от мъжа с полареното яке. Дали не му е син? Или племенник? Мартин вади своята лупа и разглежда диаманта от всички страни. Поглежда и мен. Преценява ме.
— Каква цена очаквате? — пита Мартин вече по-хладно, делово.
Вероятно са заинтригувани от камъка. Готови са да се пазарят.
— Честно казано, не съм сигурна. Знам, че е два карата. Цветът и шлифовката са почти безукорни. Може би някъде към… пет хиляди?
Целя се ниско, ниско, ниско. Само опипвам почвата. Преструвам се, че нямам представа какво притежавам. А всъщност прекрасно знам. Чарлс потвърди стойността на камъните, преди да се оттегли. Този диамант и всички други в торбичката имат цвят D (безцветен), чистота IF (изцяло безупречна) или VVS1 (с много трудно видими несъвършенства). Той прецизно описа особеностите на разписката, която ми даде. Обикновен кръгъл камък с тези характеристики би стигнал до осем хиляди при продажба на едро и до девет или девет и половина с данъка. Само че камъкът, който държат в ръцете си в момента, е правоъгълен радиант, много бляскав. Такива камъни са по-редки. На едро вървят между осемнайсет и двайсет хиляди без данъка.
Търговците не могат да повярват на късмета си.
Мъжът с якето издава напред долната си устна, сякаш да покаже, че пет хиляди му се струват разумна цена. Поглежда към Мартин.
— Какво мислиш, Мартин? Да се понапънем ли? Камъкът е хубав.
Добре се справя, ако не бях наясно, щях да си помисля, че ми правят услуга. Очите на Мартин отново се стрелват към диаманта, после той въздъхва тежко. Поглежда ме със стиснати устни, премисля решението.
— Да, можем да го направим. Защо не? Добре, ще подготвя документите — кимва той на по-възрастния мъж.
Мъжът с якето ми се усмихва.
— Доволна ли си, скъпа? — пита.
Доволна съм, че постигнах тук, каквото исках. Възможно е камъните да бъдат продадени. Има хора, склонни да затворят очи за произхода им, ако преценят сделката като изгодна. Дори ако продадем диамантите за по пет хиляди лири, ще се сдобием с милион. Бихме могли да вземем и повече, сигурна съм, но и един милион стига. Да не ставаме алчни.
Кимам сериозно, след което се замислям и ги оставям да се поизпотят.
— Звучи страхотно, фантастично. Довечера ще поговоря със съпруга си да видим какво ще каже и бих могла отново да се отбия утре. — Усмихвам им се дружески и прибирам камъка си.
Разбира се, нямам никакво намерение да идвам отново. Не смятам да продавам един по един двеста диаманта на различни борси. Вече установихме, че високопоставените търговци не искат да имат нищо общо с камъните. Затова трябва да намерим човек, склонен да си затвори очите срещу съответния процент. Замислям се за историите, които ми е разказвал Марк през годините за хората, за които е работил. Какви неща правят и са правили преди. Сигурна съм, че ще намерим някого.
Заварвам Марк в дневната, отново преливащ от енергия. Явно деловата му среща е минала чудесно: за щастие, повечето закони в бранша поощряват и подкрепят новите предприятия. Все повече хора основават собствени фирми. Разработил е и евентуален списък с бъдещи клиенти. С усмивка ме уверява, че изгледите са чудесни. Късметът като че ли най-сетне му се усмихва. Във въздуха се носи силно ухание на кафе. Марк подава чаша и на мен — добре дошла у дома.
— А на теб провървя ли ти? — пита ме.
Отпуска се на страничната облегалка на канапето, скръстил ръце пред гърдите, озарен от гаснещата светлина на залязващото слънце. След малко ще светнем лампите. Всичко това ни е невероятно приятно. Превърнало се е в игра — понякога на умения, понякога на случайности. Може би ни харесва толкова, защото засега печелим.
— Хрумна ми нещо, след като се разделихме — признавам колебливо. — Сега ще ти разкажа. Отидох до „Хатън Гардън“. Не се тревожи, не съм вършила глупости. Просто исках да опипам почвата. Исках да проверя дали има хора, склонни да затворят очи за произхода на камъните. Има, Марк! Със сигурност има.
Усмихвам му се и усещам как лицето ми пламва. Той не се усмихва в отговор. Аз упорствам:
— Трябва да намерим някой, който си има проблеми със закона, да изкупи камъните. Някой, който се нуждае от парите и не му пука особено откъде идват.