— Само да не ви стане навик, госпожо Робъртс. — Придърпва ме към себе си. — Хайде да продадем проклетите диаманти тогава.
Притискам се към него с облекчение.
— Познаваш ли някой, който да ни помогне? — питам.
Марк свежда очи към мен.
— А ти?
27
Сряда, 21 септември
Второто интервю на Алекса
Слагат нещата й на плота. Спомени от един човешки живот. Отдръпваме се и я оставяме да ги прегледа. Тя се разписва.
Камерата се фокусира върху предметите. Телефон „Нокия 6100“, един от първите мобилни апарати с интернет връзка. Най-търсеният през 2002-ра, Алекса е била сред първите му притежатели. Един бог знае кой би го взел сега.
Кафява кожена чанта „Мълбери“. Отваря я. Вече невалидни карти на „Американ Експрес“, банкноти, монети. Дали и банкнотите не са вече излезли от обращение? Тази от пет лири беше променена отново миналия септември, непрекъснато я променят. Замислям се за всички портфейли по затворническите складове, в които има такива банкноти, напълно безполезни.
Черен сгъваем чадър. Половин пакет дъвки „Ригли екстра“. Избелял билет за пътуване в Зона 1–2. И това е. Животът на Алекса.
— Много благодаря — усмихва се сърдечно тя на надзирателя от Тринидад.
Явно се разбират чудесно.
— Удоволствието е мое, скъпа. Пожелавам ти приятен ден. И се надявам повече да не се видим, ако ме разбираш!
Мъжът се смее гърлено и се усмихва широко на красивата жена пред себе си.
Алекса прибира вещите си в малък кремав сак и се отправя към изхода.
Спира се на вратата, докато последният надзирател я освободи. Фил, Дънкан и аз сме се скупчили зад нея. Това е единственото освобождаване от затвора, което сме получили разрешение да заснемем. Алекса пък е единствената затворничка, позволила ни това ниво на достъп. Всички чувстваме колко интимен е този жест. Измъкваме се покрай нея, излизаме на дъжда и камерата се насочва отново към изхода, докато Алекса излиза във влажния есенен ден и вратата се затваря зад нея.
Вече е навън. Вдига поглед, дъждът мокри лицето, лекият вятър роши косата й. Тя вдъхва дълбоко, гърдите й леко се издигат и спускат. Приглушеното боботене на уличното движение по Камдън Роуд. Вятърът в дърветата.
Когато отново свежда поглед, очите й са плувнали в сълзи. Не продумва. Всички се смълчаваме, докато крачим като конвой към улицата и я снимаме.
На пътя тя се спира за секунда и сълзите започват на воля да капят по бузите. Вдига глава и се усмихва.
Заразително е. Вече всички се усмихваме.
В огромната празнота на новопридобитата свобода на Алекса планът ни сигурно е удобен насочващ парапет. Отправяме се към гара „Уотърлу“, където Алекса ще се качи на влак за Фолкстън в Кент. Там е новият й дом. Семейното жилище. Пътуваме до там заедно, ще я снимаме в определени моменти през следващите два дни. С облекчение напускам Лондон за една нощ. Все очаквам Анди да влети през вратата. Невероятно изтощително е, диамантите прогарят дупка в пода на тавана ни. Това пътуване ще отвлече мислите ми от проблема. Ще ми помогне да се съсредоточа.
Резервирала съм кола, която да ни закара до гарата, но Алекса предпочита да повърви. Поемаме пеша под ръмящия дъжд.
Тя спира пред кафене, за да си купи прясно изцеден портокалов сок. Стоим и гледаме как яркооранжевите портокалови полумесеци преминават през сокоизстисквачката и се превръщат в течност. Тя отпива през сламката. Кимва.
— Вкусно е. — И се усмихва.
Купува още три сока за всеки от нас с парите от издръжката, която по закон й се е полагала през четиринайсетте години в затвора, и продължаваме.
Спираме в Каледониан Парк, където тя сяда на една мокра пейка, а ние се отдръпваме, за да не й пречим да се наслади на дърветата, небето, хората, които разхождат кучета или бягат за здраве. Тя попива всичко с очи.
Накрая нарушава мълчанието, обръща се към нас:
— Може ли да спрем за минутка? Седнете до мен.
Тя потупва мократа пейка. Странна гледка сме четиримата, седнали един до друг — слабата Алекса, едрият тонтехник Дънкан от Глазгоу, операторът Фил и аз. Всички гледаме право напред през ситния дъждец, а Фил продължава да снима какво виждаме, поставил камерата в скута си.
— Благодаря ви, че сте тук — казва Алекса, докато се взираме към сивия Лондон. — Това е най-хубавият ден в живота ми.
Да, записваме думите й.
За щастие, влакът не е пълен. Заснемаме отделни моменти, когато можем: първият вестник на Алекса, първият й джин с тоник, първият шоколад.