Снимаме и в спокойното селце Хокинг, където бащата на Алекса, Дейвид, ни очаква на алеята пред къщата. Тя търси опипом дръжката на вратата на таксито, намира я и изхвърча навън. Баща и дъщеря се спускат един към друг. Руменият седемдесетгодишен мъж притиска дъщеря си в мечешка прегръдка. Двамата се вкопчват един в друг.
— Вече си у дома — казва той като обещание. — В безопасност.
И я притиска силно. Накрая Дейвид се обръща към нас, а главата на Алекса се е поместила идеално в сгъвката на ръката му. И двамата сияят.
— Заповядайте, влизайте. Да си направим чай. — Кани ни с жест към къщата и ни въвежда вътре, а Фил остава последен и продължава да снима.
Оставяме ги насаме, когато светлината отслабва, и се отправяме към Фолкстън и „Премиър Ин“, където ще пренощуваме.
Нищо не е първокласно освен цените. Сапунът е някаква антибактериална пяна от закрепен на стената резервоар. Обаждам се на Марк някак неохотно. Чувствам се ужасно, че го засегнах вчера, но той ще се разтревожи, затова се принуждавам да го направя. Марк ми съобщава, че има страхотни новини за работата си. Днес с него се свързал потенциален клиент, който научил за новата фирма от колега, и го уверил, че ще се премести при него, когато започне дейността си. Освен това Хектор е потвърдил, че определено ще се премести — с радост ще се присъедини към Марк. Ще бъде ново начало и за двамата. Радвам се, че е решил да вземе нещата в свои ръце. Не му е хрумнало нищо ново за диамантите, бил е много зает. Уверявам го, че ще намерим решение, винаги намираме. Просто трябва да проявим търпение. Аз ще довърша снимките с Алекса и после с Еди в събота. Ще имам време да измисля нещо.
Новата фирма е спасителен пояс за Марк. В момента на пазара на труда е мъртвило и той наистина не знае какво би правил без нея. Целувам го за „лека нощ“ по телефона и заспивам на твърдото си като камък легло, идиотски ухилена.
Алекса трябва да бъде в клиниката за фертилитет в десет и половина на следващия ден в Лондон. След последния ни разговор аз се оказах бременна — странно, нали? Тайният ми спътник ще дойде с нас.
Днес сутринта Алекса е мълчалива, напрегната, здраво стиска длани, докато седим в чакалнята на болницата. Имаме разрешение да заснемем днешната й консултация. Проучила съм малко процедурата, но всъщност нямам представа какво да очаквам.
След известно наместване успяваме да се поберем заедно със снимачната техника в неголемия кабинет.
Д-р Прахани, поддържана жена на четирийсет и няколко със сериозна и вдъхваща увереност усмивка, кани Алекса да седне и сключва ръцете си с добре поддържан маникюр върху документите на бюрото.
— Главната цел на днешната консултация е да установим дали действително се нуждаете от инвитро, или може да предпочетем по-слабо инвазивния метод на инсеминация. Тази процедура е много по-проста — в лабораторията избираме най-добрата сперма от донора ви и после я въвеждаме направо в матката с помощта на катетър. Намесата е минимална, неинвазивна и ще отнеме не повече от пет минути. Очевидно е защо това е предпочитаният метод.
Алекса извива вежди и кимва вероятно в знак на съгласие.
Изследванията са елементарни и учудващо бързи. Вземат кръв на Алекса. След това дръпват завесата около леглото, ние с Фил и Дънкан наблюдаваме на монитор пикселираните чернобели кадри от вътрешността на матката на Алекса.
Странно колко малко знаем за плодовитостта, за бременността. Това е най-важната тема за човечеството, а въпреки това имам чувството, че се мъча да чета на урду.
Броят на яйцеклетките й е добър. Тялото на Алекса се отпуска облекчено. За да се подсигурят, на следващия ден ще извлекат стойностите на антимюлеровия хормон, но засега положението изглежда обещаващо.
Прегръщаме се пред клиниката. Отношенията ми с нея са се отклонили от професионалната плоскост и вече са лични. Преживели сме два дни, наситени с емоции. Алекса се шегува, че й се иска да задържи Дънкан като животинче, от което да черпи емоционална подкрепа. Смея се. Тя е забавна. Пък и Дънкан наистина е здравата брадясал напоследък. Уговаряме се с Алекса да се чуем по Скайп неофициално на следващата вечер. Просто да проверя как е.
Странно защо, имам чувството, че я познавам. Истински. И че тя познава мен. Попада някъде между предишното ми съществуване и новото, което градя в момента. Алекса ми се струва по-жива от всеки друг, когото познавам. И изведнъж осъзнавам, че не ми е все едно какво ще стане с нея.
28
Петък, 23 септември, сутринта
Странни неща