Връщам се на входа на затвора и звъня.
— Да? — чува се глас по интеркома.
— Здравейте. Върна ли се Патрик?
— Кой?
— Патрик.
— Патрик кой?
— Ами не знам фамилията му… — заеквам. Най-добре да бъда искрена.
— Такааа. Извинете, но коя сте вие?
— Ерин Робъртс. Току-що си тръгнах, помните ли? — Опитвам се да не изглеждам прекалено отчаяна, но не ми убягва, че вече звуча налудничаво.
— А, да, току-що излязохте. Извинете. Какъв е проблемът?
Надзирателят вече звучи по-ведро. Помни ме, а преди минутка не изглеждах никак луда.
— Не, не, няма проблем. Просто… Да е идвал някой след това?
Кратко мълчание. Сигурно човекът все пак се чуди дали не съм откачила. Или пък подозира, че лъжа?
— Не, госпожо, само вие. Да помоля ли някой да излезе да ви помогне? — пита служителят колебливо.
Вече станах и „госпожо“. Преценява ме. Трябва да си ходя, преди нещата да се задълбочат.
— Не, не, добре съм. Благодаря. — И си тръгвам.
Патрик не работи в затвора. А щом не работи в затвора, за кого работи, по дяволите? Искаше да научи името ми и причината да съм тук. В съзнанието ми се избистря студена и зловеща мисъл: да не би Патрик да си иска сака обратно?
Когато се прибирам у дома, усещам, че нещо не е наред. Къщата е празна, а когато влизам в кухнята, през открехнатата задна врата духа леден вятър. Отворена е. Марк никога не оставя задната врата отворена. Някой друг го е направил. Някой друг е идвал тук. И сигурно още е тук.
За секунда се сковавам невярващо, не ми се иска да приема значението на случилото се. Усещам как нещо се размърдва в ъгъла на стаята зад мен. Завъртам се рязко, но разбира се, там няма никого, само хладилникът бръмчи в празната и притихнала къща.
Обхождам стаите една по една. Бутам отворените врати, нахлувам вътре с бухалката за крикет на Марк, доколкото изобщо може да ми е от полза. Адреналинът ми е до небето. Стая след стая търся доказателство, че е влизал някой. Оглеждам се дали не липсва нещо, дали нещо е преместено, но нищо не се набива на очи.
Накрая, след като съм се уверила, че цялата къща е празна, отивам на площадката и дръпвам стълбата за тавана. Трябва да надникна под изолацията. Докато се качвам, в главата ми отново и отново се върти едно изречение: Нека да са там. Нека да са там. Докато наближавам разхлабения край на изолацията, където са скрити диамантите, изречението се променя неусетно: Нека да ги няма. Нека да ги няма. Защото, ако диамантите не са тук, онзи, който е влязъл през задната врата, няма да има причина да се върне. Освен ако не си иска и парите обратно.
Под сухата изолация всичко си е като преди. Диамантите блестят в кожената си торбичка, телефонът и флашката са на сигурно място в кутията. Не са ни ограбили. Който е влязъл, просто ни е проверявал, не е крал.
Семето на съмнението обаче вече е покълнало в съзнанието ми. Дали не пропускам нещо? Отново претърсвам цялата къща, всяка стая. Този път се вглеждам по-внимателно, търся всякакви признаци за намеса, нещо, което да ми подскаже кой е влизал у дома. И тогава забелязвам.
В спалнята ни върху полицата над старинната ни камина, до билетите за концерт и часовника, има празно място. Правоъгълна следа в прахта. Снимката ни. Няма я. Снимката, направена в деня на годежа ни, усмихнатите ни лица срещу обектива. Ето какво са взели.
В дневната долу, червената лампичка на телефонния секретар мига. Пет съобщения. Прослушвам ги мълчаливо. Най-скорошното е от Алекса. Добра новина — ще прави осеменяване. Има записан час за следващата седмица.
Телефонният секретар преминава към следващото съобщение. Отначало ми се струва, че някой набира номера по случайност. Чувам звуци от непознато място. Приглушени шумове, откъслечни и едва доловими разговори. Тихата глъчка на голямо и оживено място. Може би гара? Летище. Телефонът се движи. Дали аз самата не съм набрала неволно от джоба си на гара „Уотърлу“? Обаждането е направено в сряда, докато сме пътували към Фолкстън. Наострям уши да чуя нашите гласове. Призраци от миналото. Не ги чувам обаче. Прослушвам цялото съобщение. Две минути и половина приглушен живот на някое място. Накрая съобщението секва. Вторачвам се в телефонния секретар. Не е необичайно човек да набере, без да иска, нали? Постоянно се случва. Само че такива позвънявания винаги са зловещи — като дупка във времето. Или пък не, може би сама се плаша.
Следващото съобщение започва и работата става съвсем откачена. Същото е. Е, почти.