Марк приковава погледа ми очаквателно, сключил вежди. Има право, разбира се. Ще се поинтересуват защо сме пътували до Швейцария предишната седмица. И кой изведнъж е започнал да ми плаща ежемесечно хонорари.
— Добре — кимвам неохотно.
— Добре. Зарежи сюжетната линия за Холи, направо целия проект за документалния филм, престани да проучваш нещата, откъсни се, постави ни на дистанция.
Думите му звучат безапелационно. Марк е категоричен, че решението е това. Последните ми новини са, че Анди вече разполага с видео от охранителни камери как Холи и Аш напускат истанбулското летище и се качват на автобус за Газиантеп, турски град, недалече от сирийската граница. Нещата стават много сериозни.
— Смятай проблема за решен.
Отпускам се на канапето срещу него. Мозъкът ми работи на бързи обороти. Ще се върна на темата за Холи, когато нашето положение се облекчи. Само че нещо не се връзва. Не съм съгласна, че Патрик е свързан с инспектор Фостър. Според мен човекът, когото срещнах днес, няма нищо общо с полицията. Не успявам да се отърся от усещането, че случилото се е свързано със сака. Някой е влизал в дома ни. Дори да не са взели онази снимка, аз се чувствам, сякаш са. Каквото и да твърди Марк. Да, давам си сметка колко параноично звучи. Може би хората от самолета знаят, че не сме мъртви. А сега вече може и да са научили, че диамантите и телефонът са у дома. Вярно е, че сме още живи, но пък те сигурно не бързат. Обмислят как най-добре да подходят. Замислям се за семейство Шарп — с тях не са бързали. Измислили са най-сигурния начин да се отърват от двамата. Защото са искали смъртта им да изглежда като нещастен случай. От друга страна, случилото се със семейство Шарп може би наистина е било нещастен случай. Марк изглежда убеден в това.
По-късно вечерта, преди да си легнем, Марк сяда на ръба на ваната и ме наблюдава, докато си мия зъбите, стиснал чорапа си в ръка. Личи си, че иска да каже нещо, но му е трудно да намери думите. Поема си дъх.
— Скъпа, тревожа се. Не ме разбирай погрешно, моля те, знаеш колко те обичам, но ми се струва, че всичко това ти се отразява прекалено силно. Снимката, днешната случка на работа и телефонният секретар. Ерин, никой не ни преследва, разбери го. Никой не ни наблюдава освен полицията. А ти отказваш да проумееш колко опасно е това. Този тип Патрик от днес. Престани да вършиш неща, които привличат внимание към нас, скъпа. Обещай ми. Престани да правиш неща, които полицията може да забележи. Вече сме на ръба.
Гледа ме нежно. Чувствам се глупаво и много виновна за нещата, които не съм му казала. Марк се тревожи за мен. Тревожи се за двама ни. Продължава:
— Преди време ме попита какво трябва да направим с диамантите и аз доста мислих по въпроса. Няма да ти допадне, знам, но според мен трябва да ги зарежем. Просто да се откажем от тях. Това се превръща в лудост. Трябва да намалим загубите, да прекратим опитите да ги продадем и просто да ги изхвърлим някъде. Според мен не си струват рисковете, които поемаме. Вече имаме онези пари, Ерин. Добре сме, имаме достатъчно. Трябва да спрем.
Нещо се надига в мен, когато го чувам да изрича тези думи. Не знам защо, но му се ядосвам. За пръв път нещо, което Марк казва или прави, ме дразни. Да изхвърлим диамантите ли? Защо да го правим? Стигнали сме толкова далече. Ами бизнесът му, неговите планове, общите ни планове? Преди беше толкова загрижен за финансите ни, защо вече не е? Парите, които имаме в Швейцария, няма да бъдат вечни. Трябват ни и тези от диамантите, за да потръгне фирмата му и да има достатъчно за нас. Бихме могли да съхраняваме диамантите някъде. Защо да ги изхвърляме? Но реалистично погледнато, едва ли някога ще намерим лесен начин да ги продадем. А когато ни се родят деца, няма да можем да поемаме никакви рискове. Или ще се опитаме да продадем диамантите сега, или после ще бъде прекалено късно.
Поглеждам Марк по боксерки, все още с един чорап в ръка. Много го обичам. Има право, опасно е, но не искам да се отказваме. Не и след всичко преживяно през последните два месеца. Ами ако, да не дава бог, новата му фирма не потръгне, както не се реализираха предложенията за работа, които толкова чакаше? Не, трябва да продължим. Обаче… предпазливо.
— Добре, да, разбирам какво искаш да кажеш. Но може ли да опитаме за последен път? Все нещо ще измисля. Нещо безопасно. Само ми дай още няколко дни. Наистина мисля, че ще ми хрумне нещо. Уверявам те. Няма ли да бъде по-добре, ако вземем и парите от диамантите?