Старая се да говоря кротко, спокойно, но не съм спокойна. Изобщо не виждам смисъл да се отказваме сега.
Той се взира в мен за секунда, после отмества поглед. Отново е разочарован. Мъчи се да го прикрие, но забелязвам пламъчето в очите му.
— Добре — съгласява се. — Но само толкова. Ако не се получи, ще спреш ли, Ерин? Моля те да не продължаваш, скъпа. Не ме притискай.
Не ме поглежда, само се изправя и излиза от банята. Дистанциран. Сам. Това е най-откровеният разговор, който сме водили от известно време, а никак не ни е сближил. Помежду ни е зейнала празнина. Колкото повече му разкривам, толкова по-широка ще става пропастта. Марк вече знае за Анди, за Холи, за Патрик. Не мога да го оставя да се махне. Трябва да възстановя близостта помежду ни, трябва да споделя с него още малко от себе си.
— Марк, наистина ли мислиш, че не ни търсят?
Той се обръща изненадано.
— Кои, скъпа? — Изглежда объркан.
Не знам защо избирам това, за да потърся близостта му. Само че точно за онези хора мисля.
— Хората, свързани с руския самолет. Може би имаш право, може би съм луда, но ми се струва, че нещо стяга обръч около мен, около двама ни. Не само полицията. Може би нещо, за което още дори не се досещам. Не знам. Звучи глупаво и параноично, нямам доказателства, но го усещам навсякъде край себе си. Сякаш просто чакат. Не знам какво е, но го усещам да приближава…
Заеквам, когато виждам загриженото му лице. Сигурно звуча напълно откачено. Знам, че ако действително се чувствам така, на всяка цена трябва да прекратя тази история — диамантите, интервютата, всичко, както казва Марк. А вместо да престана, аз затъвам все по-надълбоко.
Марк се връща в банята и ме обгръща с ръце. Облягам глава на голите му гърди и се заслушвам в туптенето на сърцето му. Той знае, че се нуждая от него.
— Не ни преследват, Ерин. Които и да са тези хора, никога няма да ни намерят. А дори да можеха да ни открият, вече ни мислят за мъртви. Скъпа, не за тях трябва да се тревожим, а за разследването. А този Патрик със сигурност е част от екипа им. Така де, замисли се само. Ако е свързан по някакъв начин със сака, почти сигурно е, че полицията го е видяла да се навърта край теб, нали?
Кимам безмълвно в рамото му. Има право. В известен смисъл инспектор Фостър може би ще ни предпази. Марк ме целува нежно и ме повежда към леглото. И по силата на някакво вълшебство отново сме едно. Някак съм успяла да запълня пропастта. Засега.
Докато лежа до него обаче, не спирам да се чудя. Дали полицията ще забележи, ако някой ме следи? Не са забелязали как една уязвима млада жена се е радикализирала под носа им. Не са забелязали, че Еди рови в живота ми. Много неща не забелязват.
30
Събота, 24 септември
Третото интервю
Кафето ми изпуска пара в студа в залата на интервюто. Този септември е мразовит. Надзирателят, който е в стаята е мен в „Пентънвил“, прилича на статист от телевизионния полицейски сериал „Ти Джей Хукър“. Тялото му сякаш се състои от десет процента фуражка и деветдесет процента широки гърди. Дали не съм несправедлива? Определено днес сутринта той е по-съсредоточен от мен. Чувствам се полузаспала, сякаш часовата разлика е започнала да ме мъчи със закъснение. Спомням си небето на Бора Бора, топлината, слънчевите ясни дни.
Дано скоро да се събудя.
Ами ако животът ми до края се окаже един блян, пленен завинаги тук? Мисля за Марк навън на студа, някъде по оживените лондонски улици. Днес сутринта ще търси офис за новата си фирма. Вече се очертава като реалност. По-късно ще се срещне с Хектор при нотариус, за да подпишат някакви документи. Много е вълнуващо.
Телефонът ми вибрира в джоба. Отказвам обаждането. Отново е Фил. Бесен е, че изхвърляме Холи от филма. Рано сутринта му изпратих имейл и той ми звъня вече три пъти. Никак не е доволен. Имам пропуснато обаждане и от Фред. Иска да гледа материала, заснет досега. Интересува се. Със сигурност ще иска да анализираме и сватбата. Истинска рядкост е режисьор, носител на наградата БАФТА и номиниран за „Оскар“, да прояви интерес към дебютен филм като моя, но ето на това му се вика роднински връзки. Или пък не. Така де, не сме роднини, той просто ми даде първата ми работа, аз като по чудо не сгафих и оттогава ме държи под око. Освен това ме заведе до олтара. Много ми се иска да му покажа заснетия материал, но по-голямата част е при Анди. Обясненията пред Фред ще ми отнемат повече време, отколкото имам в момента.
Алармата в коридора звънва. За разлика от „Холоуей“ тук няма врата, към коридора води само свод. Примижавам срещу мръснобелите затворнически стени и си нареждам да се стегна. Положението можеше да бъде и по-лошо. Винаги може да е по-лошо.