— Нямам въпроси. Готов съм, когато кажеш, сладурче.
— Добре тогава. Би ли казал името си, обвинението и присъдата, Еди?
— Еди Бишъп. Обвинен съм в пране на пари. Осъден съм на седем години. Ще ме освободят преди Коледа. Което е добре. Любимото ми време от годината.
Започнахме. Еди изглежда спокоен, непринуден. Извива вежди. Какво следва?
— Какво мислиш за съдебния си процес? За присъдата?
Няма да се инкриминира пред камера, знам го, но ще даде всичко от себе си. Обича да играе на котка и мишка с властите — чела съм протоколите от съдебния процес.
— Какво мисля за присъдата ли? Интересен въпрос, Ерин.
Усмивката му вече е сардонична. Забавлява се, става закачлив.
— Честно да ти кажа — не много. Не е бог знае какво. От трийсет години се мъчат да ми лепнат нещо, опитвали са какво ли не, но все ме оправдаваха, както със сигурност знаеш. Не би трябвало да става така, нали? Досега не успяваха да ме осъдят за нищо, друг на мое място би се засегнал, ако ме разбираш. Въпрос на време е да ти лепнат нещо. Ако потърсиш, все ще намериш. По един или друг начин ще успееш, ако ме разбираш.
Оставя думите да витаят във въздуха. Мисля, че всички знаем достатъчно за шейсетте и седемдесетте, за да се досетим, че подходите на полицията навремето са били малко по-съмнителни. Еди намеква, че са подхвърлили улики, за да го натопят. Не го оспорвам.
— Но какво бих могъл да кажа? Счетоводството ми не беше безукорно. Да, никога не ме е бивало много с цифрите. Имам дискалкулия. Не внимавах много в училище — продължава той с явна ирония. — Разбира се, тогава нямаше такова заболяване. Дискалкулия. Просто смятаха, че ги работиш или си бавноразвиващ се. А аз бях умно хлапе, затова решиха, че ги разигравам. Мотая ги. Сега в училищата е различно, нали? Имам две внучки. Не се задържах дълго там, не беше за мен. Затова в известен смисъл беше въпрос на време да сбъркам сметките, нали така?
Усмивката му е сърдечна и широка. Сигурна съм, че е имал счетоводител. Сигурна съм, че счетоводителят е присъствал на процеса. Изумително е, че той може да покаже среден пръст на всички точно както е правел през последните няколко десетилетия — да подмами системата да се хване на въдицата и да му се размине. На Еди обаче не просто му се разминава, на мен ми се иска да му се размине. На негова страна съм. Всички са. На страната на тази наперена лондонска психопатия. Забавно е. Не изглежда истински модерно, жестоко, зловещо престъпление, а по-скоро хубаво старомодно британско прегрешение. Наше си, брекзит престъпление. Боб Хоскинс, Дани Дайър, Барбара Уиндзър, „Италианска афера“, престъпление с кървави улики в багажника.
— Добре.
Привеждам се напред. Искам да разбере, че ще се включа в играта.
— Няма да ми разкажеш за Ричардсън или за други подобни неща, нали, Еди? — Просто искам да разбера точно каква игра играем.
— Ерин, сладурче, ще ти кажа каквото поискаш. Аз съм като отворена книга. Може и да не знам всички отговори на въпросите ти, но със сигурност ще се опитам. И така, какво ще кажеш за една усмивка?
И палаво навежда глава.
Не се сдържам — налудничаво е, но адски се забавлявам. Ухилвам се до ушите.
— Много благодаря, Еди. В такъв случай ще ни разкажеш ли за Чарли Ричардсън, главатаря на бандата? Що за човек беше?
Мисля, че вече съм наясно с правилата. Питай заобиколно, питай за мнение, не за факти.
— Той беше отвратително същество… но по възможно най-хубав начин. Отвратителните човешки същества нерядко са такива. — Еди въздъхва. — За Ричардсън вече всичко е казано. Замесените в онази стара история от Ист Енд са покойници. Не бива да доносничиш за мъртвите и със сигурност не бива да говориш лошо за тях… но Чарли беше проклетник. Не съм го виждал да изтезава никого. Но разказваше такива работи. Използваше генератор от разглобен бомбардировач от Втората световна война, за да пуска ток на хора. Измъчваше ги, кълцаше ги, вземаше им акъла, докато не му кажат каквото иска. Веднъж го попитах: „Откъде си сигурен, че не те лъжат, щом ги изтезаваш?“. А той отговори: „Лъжат, докато не станат като малки деца — после казват само истината“. Само че нали разбираш, аз не го питах това. Имах предвид: ами ако още в самото начало са ти казали истината, а ти си продължил да ги изтезаваш, докато не изфабрикуват нещо? На Чарли това и през ум не му минаваше. Не го питах отново. Чарли беше от друго поколение. Въобразяваше си, че разбира живота. Изтезанията обаче не вършат работа. Трябва да уважаваш хората, нали така, Ерин? Ако търсиш уважение, трябва да се постараеш да бъдеш достоен за него. Да оставиш хората да умрат с достойнство. От тях си зависи как са живели. Никой не може да те обвини, че си сбъркал, ако си се отнасял към хората с уважение.