Не съм сигурна, че е съвсем вярно, но продължавам:
— Ти отнасяш ли се с уважение към хората, Еди?
Струва ми се важен въпрос. Той вдига очи към мен, полускрити зад тежките клепачи.
— Да. Винаги е било така и винаги ще бъде. Човек обаче не се захваща с някои неща, ако не знае правилата, Ерин. А ако си се включил в играта, не бива да се оплакваш, когато губиш. Научи се да губиш достойно, добрият играч винаги позволява на съперниците си да губят с достойнство.
Еди млъква, измерва ме изпитателно с поглед. Преценява ме. Иска да каже нещо. Давам му минута, но той отмества очи, променя намерението си.
Настъпва мълчание. Той изглежда разсеян, мислите му са другаде. Приближаваме опасна зона, усещам го. Сменям темата към нещо по-леко:
— Какво ще направиш най-напред, след като те освободят? Имаш ли конкретно желание?
— Изключи я.
Той се взира в мен настойчиво, без да трепне. Обаянието му внезапно се е изпарило. Вече не съм способна да тълкувам положението. Няма социални особености, които да разчета; липсва ми референтна рамка.
— Изключи камерата. Веднага.
Неподвижен е. Стабилен, непоклатим. Опасен.
Изключвам несръчно камерата. Защо му се подчинявам? Това е най-неуместната идея в създалото се положение, обаче нямам друг вариант. Мога да повикам надзирателите, но положението е различно. Тук става нещо друго. Искам да разбера какво е. Подчинявам му се.
Червената лампичка угасва.
— Всичко наред ли е, Еди?
Не знам защо го питам. Очевидно е добре. Моите ръце треперят.
— С теб да, сладурче. Успокой се.
Лицето му е омекнало. Тонът му е благ. Раменете ми бавно се отпускат. Не съм усетила кога съм ги стегнала.
— Извинявай, ако съм те уплашил, обаче знаеш ли какво… Хм, добре де… — Като че ли води вътрешна борба.
И после завършва:
— Искам да те помоля за нещо. Още преди се канех, по телефона, но тогава нямаше как, а не искам пред камерата. Ще те помоля за една услуга. Напълно искрен съм, това е единствената причина да ти дам интервю. Осигуриш ли ми каквото искам, и аз ще ти дам каквото искаш. Ето това е. Сега ме слушай. Няма да повтарям.
Не мога да повярвам, че се случва. Макар че, честно казано, нямам представа какво точно се случва. Чудя се дали това е причината да ми оставя онези съобщения. Ако са от него.
— Не съм свикнал да искам услуги, затова имай търпение. — Прокашля се. — Въпросът е личен. Намирам тези неща за доста… стресиращи. А на моята възраст се старая да не се подлагам на напрежение, знаеш как е. Искам да направиш нещо за мен. Ще направиш ли нещо за мен, сладурче?
Наблюдава ме. Преглъщам измъчено. И после си спомням, че той най-вероятно иска истински отговор. Мислите ми се задвижват с нова бързина. Какво ще иска? О, боже? Дано да не е нещо сексуално!
Млъквай, Ерин. Разбира се, че няма да е сексуално.
— Ами… какво нещо? — Опитвам се гласът ми да звучи равно.
— Допускал съм грешки през живота си. С близките си хора. Може би. Със съпругата си със сигурност, но вече всичко приключи, всичко е зад гърба ми. Така. Примирил съм се. Имам обаче дъщеря. Шарлът. Лоти. Тя е… на двайсет и осем. Малко прилича на теб. С тъмна коса, хубава, целият свят е в краката й. Красавица. В момента не си говорим. Не ме иска в живота си, край семейството си. Сигурно разбираш. И не я виня, тя е умно момиче. Така я възпитахме. Има си чудесен мъж, той се държи добре с нея, имат две дъщери. Виж, ясно е, че не съм бил идеалният баща. Не се съмнявам, че вече си го разбрала. Както и да е, с две думи, искам да поговориш с нея.
Кима замислено. Най-сетне е казал каквото иска.
Иска да поговоря с отчуждената му дъщеря. Отлично. Още семейни драми. Нямам нужда от това в момента. Имам си предостатъчно у дома. Положението обаче определено не е толкова лошо, колкото можеше да бъде. Мога да поговоря с дъщеря му. И бездруго планирах да я интервюирам. Освен ако молбата му всъщност не е евфемизъм? Това ли ще се окаже? Да не би да иска да я убия? Боже, дано не е така! Би се изразил по-недвусмислено, нали? Нали? Странна работа.
— Еди, моля да ми обясниш по-конкретно. За какво искаш да говоря с Шарлът? За документалния филм ли? Или за нещо друго? — Предпазливо подбирам думите.
Очевидно разговорът не е лек за него, трудно му е да отправя лична молба. Едва ли е имал нужда да го прави по-рано. Наистина не искам да го ядосвам.
— Не, не за документалния филм. Извинявай, но не ми дреме за филма. Проучих те, след като ми споменаха за тази работа, поръчах да те проверят. Стори ми се свястно момиче, с което дъщеря ми би се сприятелила. Може би ще ти се довери. Не ме бива много в тези работи, искам тя да види, че се старая. Убеди я, че съм свестен, държа нещата под контрол. Ерин, много ще зарадваш един старец, ако направиш това за мен. Няма кого друг да помоля, нали разбираш? Нямам много приятелки, а дори да имах, Лоти ще си плюе на петите, ако ги види. Трябва да разбере, че когато изляза от тук, ще съм друг човек. Ще я подкрепям. Искам отново да бъда част от живота й. Да й помагам. Да виждам децата. Моите внучки. Такива работи. Налей й малко ум в главата. Познавам я. Кажи й, че съм друг човек, променил съм се. — Той млъква.