Стаята притихва. Защо, за бога, би ме послушала дъщеря му? Откъде му хрумна? Може би изобщо не е такъв, за какъвто го мислех. И тогава мярвам отражението си в стъклото върху затворническата стена. Костюм, блуза, високи токчета, лъскава коса, слънчеви отблясъци по новата ми брачна халка. Разбирам какво вижда той. Изглеждам като млада жена, която контролира живота си, на прага на нещо важно. Професионалистка, но и все още открита, твърда, но и мека в онзи вълшебен период между младостта и старостта. Може би има право. Дъщеря му може и да се вслуша в мен.
Изобщо не чувам надзирателите. Къде ли са? Грижа ли ги е какво се случва тук? Еди ли е уредил да не бъдат в стаята, той ли ги е помолил да не ни прекъсват? Все още има влияние извън затвора, нали? Поглеждам го. Разбира се, че има. Сигурно трябва да внимават с него, ще излезе на свобода само след два месеца. Недосегаем. И току-що ме е помолил за услуга.
— Ще го направя. — Майната му, съдбата обича храбрите.
— А така! — усмихва се той.
Коремът ми се свива, когато осъзнавам, че тук се крие шанс за Марк и за мен. Мога да поискам услуга в замяна. Но редно ли е да го правя? Добра идея ли е?
— Еди? — снишавам глас, привеждам се към него, в случай че някой слуша. — Ако ти помогна, ще ми помогнеш ли и ти? Не познавам друг, който е в състояние да ми съдейства за това.
Гласът ми звучи различно: по-сериозен, но и по-тънък от обикновено. Взискателен.
Той присвива очи. Проучва ме. Лесно може да ме разгадае. Каква заплаха може да представлявам? Еди го установява и по устните му плъзва усмивка.
— Какво искаш?
— С две думи… имам скъпоценни камъни, които… намерих. Добре де, звучи малко… Не мога да ги продам. Незаконни са. Ето това е. А трябва да ги продам… по втория начин. Познаваш ли някой, който би могъл… — Шепотът ми заглъхва.
Явно не само на бивш главатар на банда му е трудно да иска услуги.
Еди вече ми се хили насреща.
— Ах ти, палавнице. Тихите води са най-дълбоки! Едно ще ти призная — мен трудно може да ме учуди човек, скъпа, обаче това не го очаквах. Май си имаш сериозен проблем. За колко камъка става дума и за какви?
Еди страшно се забавлява. Отново е в играта.
— Около двеста диаманта, шлифовани, безупречни, всичките по два карата. — Говоря тихо, но от поведението му заключавам, че никой не ни слуша.
— Мамка му! Откъде ги докопа, по дяволите? — Гласът му отеква през арката по коридора.
Дано никой да не слуша, иначе съм прецакана. Еди вече ме гледа с други очи. Впечатлен е. Един милион си е един милион. Но пък един милион не е същото, каквото е било преди.
— Ха! — изсмива се той. — Обикновено не греша за хората. Ама човек се учи всеки ден, нали? Много добре. Да, Ерин, мога да ти помогна да си решиш проблема. Имаш ли номерирана сметка?
Кимвам. Той отново се засмива доволно.
— Ама разбира се, че имаш. Блестящо. Ти си голяма находка, сладурче, страхотна находка. Добре, другата седмица ще ти се обади един човек. Направи каквото ти каже. Той ще оправи нещата, ще поговоря с него. Съгласна ли си?
Целият грее срещу мен. Радвам се, че се получи така, но въпреки това малко се притеснявам. Стана толкова лесно. Дори не съм сигурна как точно се случи.
А сега трябва да спазя своята част от сделката.
— Мога да намина при дъщеря ти следващата седмица. Днес следобед ще се обадя на Шарлът и ще уговоря среща.
Знам, че тя ще приеме. Не съм казала на Еди, но двете вече проведохме кратък разговор. Стори ми се симпатична.
— Имаш ли номера? Адреса?
Напереността му се е стопила. Отново звучи като старец — уплашен и обнадежден.
— Да. Ще си поговоря хубаво с нея.
Изведнъж ми хрумва още нещо. Много е просто, но според мен ще свърши чудесна работа.
— Еди, искаш ли да включа камерата и да запишем послание към Лоти? Ще го изрежа от интервюто и тя ще може да го гледа, когато се срещна с нея. Според мен ще бъде много въздействащо да чуе всичко лично от теб. Сигурна съм. За мен би било, ако ставаше дума за моя баща.