Струва си да опитаме. Той ще го каже по-добре от мен, няма съмнение. Еди обмисля, барабани с пръсти по масата. После кимва.
— Да, имаш право, да го направим. — Напрегнат е, слава богу, наистина е напрегнат.
— Добре. Сега ще включа камерата. Нещо против? Той оправя анцуга си, изпъва гръб, леко се накланя напред.
Аз спирам с пръст върху копчето за запис.
— Еди, може ли да попитам още нещо? Не си оставял съобщения на телефонния ми секретар у дома, нали?
— Не съм, сладурче. Не съм аз.
Е, това решава проблема.
— Добре. Няма значение. Добре, Еди, готова съм.
И включвам камерата.
Когато се прибирам у дома, разказвам на Марк какво съм направила. За сделката, която съм уредила за нас. Досещам се какво предстои, подготвям се. Съзнавам, че е чиста лудост, опасно е, но имам вяра на Еди. А сега, след като знам, че не той е звънял и не той е оставял съобщения, не ми изглежда толкова плашещ.
Марк не се разкрещява, макар че очевидно му се иска. Остава спокоен. Обяснява ми всичко.
— Знам, че си действала на момента и си се възползвала от шанса, докато го има, но точно така хората допускат грешки, Ерин. Ако някой разбере за тази сделка… ако историята с Холи се развие, няма ли разузнаването да се опита да намери колкото се може повече твои записи от охранителните камери? Просто трябва да бъдем изключително предпазливи. Разбира се, ако човекът, за който ти каза Еди, свърши работа, би било фантастично. В противен случай няма какво да предприемем, ако ни ограбят. Няма измъкване, ако инспектор Фостър те наблюдава и види тази история.
Не казва нищо, за което вече да не съм помислила.
— Но ако човекът ни ограби, няма да ни навреди особено, нали? Ти искаш да се отървем от диамантите, просто да ги изхвърлим, а така поне има шанс да получим нещо в замяна. Нали?
Той мълчи. Когато отново заговаря, звучи мрачно:
— Ерин, човекът на Еди може да те убие.
— Съзнавам това, Марк, но наистина ли мислиш, че бих сключила такава сделка с някого, когото смятам за убиец? Имай малко вяра в мен, моля те!
Той въздъхва.
— Ти не преценяваш правилно хората, скъпа. Виждаш най-доброто в тях, а това невинаги е полезно. Казвам само, че трябва да бъдем много по-внимателни, отколкото си ти. След като полицията е успяла да намери видеозапис на Холи в някакво забутано турско село, със сигурност ще държи под око цял Лондон. Длъжна си да внимаваш повече. Ще видят преводите в сметката ти от швейцарската банка след изчезването на Холи, ще те видят как се опитваш да продаваш диаманти. А когато следващата седмица се опиташ отново да разговаряш с престъпници? В техните очи все едно се срещаш със свръзките си, плащаш на хора да вербуват друг, кой знае? Няма да изглежда добре.
Говори, все едно вече са ме заловили и осъдили. Все едно нищо не може да се направи за мен. Като че ли вече не му пука за парите. Трябва да му го обясня, но Марк просто не разбира.
— Знам, Марк, знам всичко това. Повярвай ми, внимавам, доколкото е възможно. Съзнавам, че е ужасно рисковано. Съзнавам, че е въпрос на шанс, но го правя заради нас. За двама ни. Правя го и заради…
Едва не се изпускам — „нашето бебе“. Обаче се овладявам. Не мога да му съобщя за бебето сега, нали? И бездруго ме мисли за безразсъдна. Не мога да призная, че излагам на опасност и нероденото му дете.
Наистина ли го излагам на опасност? За пръв път си задавам този въпрос. По дяволите, може би е така. Сигурна бях, че правя това за двама ни, но вече се чудя. Може би го правя само за себе си. При тази мисъл оставам без въздух. Стоя и се взирам в него. Празнота. Усещам как очите ми се пълнят. Изражението му омеква.
Вижда сълзи на разкаяние, на угризение. Само че не са. Това са сълзи, породени от объркване. Горещите сълзи на моето объркване, защото вече на никого не мога да кажа защо правя всичко това.
31
Сряда, 28 септември
Лоти
Този път съм от другата страна.
Седя срещу Шарлът Макинрой в прекрасната й кухня и се питам какво представлявам сега. Преди по-малко от месец бях съвсем обикновен човек, гражданка, жена без особени възгледи. Седях от страната на добрите, а срещу нас бяха лошите. Въпросът дали са лоши по природа или заради направения от тях избор, беше чисто теоретичен. Така или иначе, тези хора бяха различни от мен, дълбоко различни. Аз си бях най-нормален човек. Сега от страната на добрите седи Лоти.
Но всъщност била ли съм изобщо нормален човек? Защото не съм се променила вътрешно, нали? Разсъждавам по същия начин. Постъпвам по същия начин. Искам каквото искам. Държа се така, както съм се държала цял живот. Погрешно ли беше това? Сбърках ли? Наруших много закони — маловажни, надявам се, но все пак би трябвало да съм в затвора. Еди е бил осъден на седем години само за пране на пари. Настръхвам при тази мисъл.