Тя поглежда навън към градината за секунда, после отново към мен.
— Не знаех нищо, докато не станах на тринайсет. Тогава ме преместиха в друго училище. Изпратиха ме в частен колеж. Татко печелеше добре. Сигурно тогава съм мислела, че е бизнесмен. Всички му се възхищаваха, доверяваха се на мнението му. Струваше ми се най-големият шеф. Вкъщи винаги имаше хора. Елегантно облечени. Срещаха се с татко в дневната. Мама и татко имаха отделни дневни. Така живеехме — поглежда ме тя с извити вежди.
Кимам. Разбирам. Бракът е бил труден. Майка й се оженила повторно, докато Еди бил в затвора. Семейството се разделило след процеса, всеки поел по свой път.
— И така, дали знаех за татко? — съсредоточава се отново Лоти. — Помня нощта, когато най-накрая се досетих. Както ви казах, бях на тринайсет. Тъкмо бях започнала в новото училище. Беше през уикенда, вкъщи имаше хора — обичайните и нови. Бяха в дневната на татко, а аз бях при мама и гледах филм. Излязох да взема още пуканки от кухнята. Къщата ни беше голяма. Чух странен шум откъм коридора, нещо като плач, но зловещ плач. Реших, че посетителите вече са си тръгнали и татко гледа „Спасяването на редник Райън“ или нещо подобно. Често го гледаше. Харесва Том Ханкс. Взех пуканките и отидох неговата дневна. Татко се беше облегнал на бюрото. Вътре бяха и трима от колегите му. Телевизорът не беше пуснат. На пода пред него имаше някакъв мъж. Ридаеше. Всички в стаята се вторачиха в мен, закована на прага, но онзи човек продължаваше да плаче, не можеше да престане. Татко не изглеждаше изненадан да ме види. Остана равнодушен. И още беше с палтото си. Това съм запомнила. Беше с палто, като че ли всеки момент щеше да излезе. Като че ли нямаше да остане. В този момент мама се зададе по коридора, видя, че съм се натъкнала на някаква сцена, и ме грабна. Заведе ме горе. Държа се много внимателно — браво на нея. Каза ми, че човекът, когото съм видяла, е лош, че татко ще се оправи с всичко. Той се качи десетина минути по-късно. Попита ме дали съм добре. Прегърнах го силно. И много дълго. Сякаш се опитвах да върна нещо в него. Или да изтръгна нещо от него. Но тогава разбрах, че лошият човек е той. Добрите хора не причиняват такива работи. Дори на злодеи. Просто не го правят. След това отношението ми към него се промени. Станах предпазлива. Ще ми се да можех да се похваля, че татко изобщо не забеляза промяната в мен. Нали разбирате? Още го обичах. Не бих искала да го наскърбя.
Лоти млъква, мисълта й се откъсва от миналото и се насочва към мен.
— Чакайте, не съм сигурна, че може да използвате това. Не искам да ме викат в съда или нещо такова, нали разбирате? Всъщност не знам какво точно видях. Беше достатъчно… за да се досетя. — Усмихва ми се колебливо.
— Не се тревожете. Трябва да покажа на адвокатите много неща, преди да излъчим документалния филм. Ще си отбележа да ги попитам. Ако законът не позволява да го използваме, лесно ще го изрежем. Притеснявате ли се да не би да разстроите Еди? — попитах.
Тя се засмива изненадано.
— Не, определено не се тревожа дали ще разстроя баща си. Тези неща се случиха — ако не му допада, проблемът си е негов. Но не желая да свидетелствам срещу него. Има граница, която няма да пресека.
Заявява го спокойно. Давам си сметка, че не са много нещата от живота, способни да разстроят Лоти. Крушата не пада по-далече от дървото. Може би тя и Еди имат повече общо помежду си, отколкото й се иска да повярва.
Преценявам, че сега е моментът.
— Лоти, бих искала, ако не възразявате, да ви пусна един видеоматериал. Това е послание, което баща ви записа по време на интервюто ни в събота. Знам, че сте решили да не го виждате през последните седем години, затова ще разбера, ако не искате да гледате материала.
Карам предпазливо. Нуждая се от помощта на Еди, но няма да се държа като пълен негодник, за да я получа. Ако Лоти не иска да го вижда повече, проблемът е негов, не мой.
Тя кима — отначало бавно, после по-енергично. Иска. Иска да го види.
— Добре, ако сте сигурна. — Вадя лаптопа си и го плъзвам върху масата. — Ще заредя филма и после ще оставим камерата да записва, ако не възразявате.
Искам да заснема как тя гледа посланието на Еди. Искам реакцията й. Искам хората да я видят. Искам и услугата, и материала.
Побутвам лаптопа към нея и тя натиска копчето. Ръцете й литват към устата.
Може би той изглежда по-възрастен. Или по-тъжен. Може би е заради анцуга или празната бяла стая. Може би е по-слаб и по-немощен, отколкото го помни. Не знам. Но седем години са много време. Взирам се в очите й. Гледа като вкаменена. Чувам думите на Еди от предишната седмица.