— Здравей, Ерин. Казвам се Саймън. Трябва да взема пакет от теб, нали? — Кратко мълчание по линията. — Знам, че си заета, но в момента съм наблизо. Ще ти бъде ли удобно?
Явно и той подозира, че телефонът се подслушва, защото много внимава. Говори като обикновен куриер. Или поне това можем да твърдим в съда, ако се наложи.
— Да, би било… сега е чудесно. След пет-десет минути?
Опитвам се да прикрия облекчението си, вълнението, че най-сетне ще се отървем от диамантите. Ще изчезнат от дома ни след по-малко от час. И всичко ще приключи. Торбичката, самолетът, край. Само телефонът и флашката ще останат като улики под разхлабената изолация.
Притискам телефона към рамото си и бързо записвам номера на швейцарската банкова сметка на листче. Вече го знам наизуст. Никъде не го пише на хартия. Изгорих всички документи преди повече от седмица в градината, в откритото ни огнище. Запаметих необходимите данни. Номера и паролата. Отсреща в слушалката чувам запалването на автомобилен двигател.
— Добре, десет минути. До скоро. — Линията прекъсва.
Мъжът звучеше дружелюбно, доста непринудено. Явно е запознат с положението. С моята услуга. С услугата на Еди. С взаимните ни услуги.
По дяволите, кого заблуждавам? Саймън сигурно ме е следил през целия ден. От тук до Лоти и обратно. Кой ли още ме е следил, докато върша ежедневната си работа? Анди, Патрик, а сега Саймън. Не е възможно да ме следят всички, нали? Ако някой узнае за другите, цялата кула от карти ще рухне. Саймън обаче явно ме е следил днес, иначе откъде ще знае, че съм си у дома? Точно затова се е оказал „наблизо“.
Смръщвам се. Май ще се окажа най-наивният престъпник на света. Нищо не забелязвам. Чист късмет, че още не съм мъртва.
Разполагам с по-малко от десет минути, преди да пристигне той. Пъхвам листчето с номера на сметката в джоба на панталона си.
Камъните са на тавана, където ги оставих, след като ги взех от Чарлс. Вземам стълбите по две наведнъж. Трябва да се подготвя, преди Саймън да дойде. Не искам да го оставям сам в къщата, докато съм на тавана. Не искам да обикаля. Нямам му доверие.
Изведнъж ми хрумва нещо. Ами ако този тип няма никаква връзка с Еди?
Или има връзка, обаче съм преценила Еди погрешно и тази ситуация няма да завърши добре за мен? Сигурна съм, че всичко ще бъде наред. Сигурна съм. Сигурна съм.
Въпреки това се втурвам отново надолу по стълбите и грабвам телефона си. Набирам номера на Марк.
Вдига след третото позвъняване. Звучи разсеян, далече, сред приглушени шумове.
— Марк?
— Да, какво става? Добре ли си? Как мина? — Пита ме за Шарлът.
— Да, мина добре. Чуй ме набързо. Обади се някой. Обади се някой за…
По дяволите. Изведнъж си давам сметка, че не мога да го кажа по телефона, нали? Не мога да спомена нито диамантите, нито Еди. Ако Анди подслушва мобилния ми, ще загазим. Добре, мисли. Мисли бързо. Говори със заобикалки.
— Някой иска да вземе сувенирите от сватбеното ни пътешествие.
Мога ли да кажа това? Разбира се, всичко е наред — донесли сме сувенири за родителите на Марк. Ако ги изпратя по куриер днес следобед до Ист Райдинг, обаждането ще бъде напълно обяснимо. Боже! Толкова е сложно. Изтощително е да си престъпник.
Отсреща Марк замлъква. Сигурно съобразява какво може и какво не може да каже по телефона. Добре че се омъжих за проницателен мъж.
— Добре, чудесно. Ще се справиш ли сама, скъпа, или да се върна да ти помогна?
Тонът му е равен, но си личи, че се тревожи. Даде ми да разбера какво е отношението му към Еди. Изобщо не му вярва.
— Да, добре съм. Всичко е наред, Марк. Исках само да ти кажа какво се случва. Ще се оправя. Трябва да затварям обаче, защото човекът ще дойде всеки момент. Нали разбираш?
Искам да дам на Марк шанс да ме спре, ако смята, че постъпвам глупаво. Глупаво ли постъпвам? Давам на непознат човек диаманти на стойност един милион лири. В собствения си дом, в нашия дом.
— Страхотно. Добре, разбирам. Явно си се погрижила за всичко, скъпа. В такъв случай ще се видим по-късно. Обичам те?
Въпрос. Понякога е въпрос. Във въпроса се крият много неща.
— И аз те обичам — отговарям.
В отговора също се крият много неща. После той затваря.
По дяволите, не го попитах как е. Дори не попитах къде е. Като че ли беше навън, на оживено и пълно с хора място, може би на гара…
Наистина нямам време за това. Хуквам към площадката, успявам някак да спусна стълбата, закачена на куки на тавана.
Намирам диамантите точно където съм ги оставила. Блестят в кремавата торбичка, позатоплени от тръбите на парното. Грабвам ги и дръпвам изолацията обратно.