Докато слизам по стълбите, на вратата се звънва. Замръзвам по средата на стълбата. Пронизва ме ужасена тръпка като изстрел. Внезапно ми се приисква пистолетът все още да беше у нас — онзи, който изхвърлихме в морето на Бора Бора. От глупост не го задържахме. Трябва ли ми?
Ама какво ще правя с пистолет? Не умея да го използвам. Дори няма да разбера дали е зареден, нито как да освободя предпазителя, нищо.
Не, не ми трябва пистолет. Всичко ще мине гладко. Просто съм параноична. Посред бял ден. Продължавам да слизам по стълбите от тавана, прескачам последните три стъпала и хуквам по коридора. С пламнали бузи отварям входната врата, признателна за нахлулия отвън порив на септемврийския вятър. И ето го Саймън.
Изглежда безобиден. С костюм, вратовръзка, усмивка. Усмивка на неуверен приятел на баща ти например. Малко прекалено многозначителна, но като цяло безвредна.
Не ми трябва пистолет, внезапно съм напълно сигурна. Поведението му ми показва, че и двамата сме замесени. И аз съм част от бандата.
— Саймън?
Трябва да кажа нещо. Вече твърде дълго мълчим.
— Виноват — усмихва се той.
Сигурна съм, че не за пръв път прибягва до тази шега, обаче безобидният му хумор ме успокоява.
Кимвам. Наистина не знам какво да правим сега.
— Ще влезете ли? — осмелявам се да го поканя.
Сигурно от тона ми е съвсем ясно, че нямам представа как се постъпва в подобна ситуация. Дано скоро той да вземе нещата в свои ръце.
— Не, бързам. Но благодаря за поканата. Просто ще взема нещата и няма да ви се пречкам, ако не възразявате.
Превъзходно се справя. Оценявам деликатността му към очевидната ми неопитност, странно защо ми въздейства успокоително. Подавам му торбичката. С радост снемам бремето от себе си. Половината битка е спечелена. Той я поема.
Ами парите? Да попитам ли нещо? Грубо ли ще е? Саймън обаче ме изпреварва.
— Ще ми дадете ли номера?
Една крачка пред мен е. Явно не му е за пръв път.
— Да, да, заповядайте. — Вадя от доба си листчето и го заглаждам върху бедрото си. — Извинете, измачкало се е. Но цифрите се четат, нали?
Подавам му го. И двамата гледаме към листчето в ръката му — всичко се чете съвсем ясно въпреки гънките. Пълна глупачка съм.
— Ами да, всичко е наред — промърморва той с престорено голям интерес към смачканата хартийка. — Добре, аз тръгвам.
Претегля двете си длани: в едната има бележка, а в другата торбичка на стойност един милион лири. Усмихва се широко, понечва да си тръгне, но после спира.
— Един бърз въпрос. Как мина днес? Еди иска да знае.
— Ами едва ли ще се получи — отговарям внимателно, като че ли съм съкрушена от жестокия обрат на съдбата.
Поправилият се герой Еди не е получил втори шанс от дъщеря си.
Саймън изглежда объркан от отговора ми.
— Защо, какво направи тя? — И ме поглежда въпросително.
— Гледа видеото. Разплака се. Беше много разстроена, но се тревожи за децата си и…
— А, децата — прекъсва ме той. — Е, добре тогава.
Изглежда, остава доволен. Чудя се дали наистина питаше за Лоти, или проверяваше дали не съм казала нещо неуместно.
— Не се тревожете за децата. — Саймън отново се усмихва. — Той може да преодолее това. Добра работа. Плакала, значи? Добре. Много добър знак. На Еди страшно ще му хареса. Ще го ободри. Ако плаче, работата е наполовина опечена. Добре, скъпа, ще вървя. Всичко хубаво.
Той вдига весело ръка за поздрав и изчезва.
— Благодаря, Саймън! — провиквам се след него.
Не знам защо. Трябва да кажа нещо, нали? Не мога само да стърча и да мълча, докато той крачи към черния си мерцедес с диамантите ми.
33
Четвъртък, 29 септември
Недовършени неща
На сутринта пристига огромен букет.
Благодаря за помощта. Няма да го забравя. Е.
Има стил, признавам. Марк обаче не е толкова сигурен.
— Не е много тайно, нали? — пита на закуска.
Притеснява се дали не сме под полицейско наблюдение.
— Това са просто цветя, Марк. Може да са заради интервюто. С посредничеството на адвокат или нещо подобно. Сигурна съм, че Еди отдавна се е научил да прикрива следите си. Е, освен в счетоводните дела.
Усмихвам се. В крайна сметка го направихме, нали? Пълната сума за диамантите пристигна в сметката ни вчера в полунощ. Много повече от очакваното. Със сигурност много повече, отколкото мислех, че ще успеем да вземем сами.
Два милиона. Два. Британски лири. Не мога да изтрия усмивката от лицето си. По десет хиляди на камък. Еди не е задържал почти нищо за себе си. Плащането е от друга номерирана сметка. Вероятно пари, които Еди е заделил за черни дни. Великите умове мислят еднакво.