Марк се тревожи.
— Сигурен съм, че си е покрил следите за подаръка, Ерин. Тревожа за нашите следи. Ако от отдела по антитероризъм те наблюдава, ще се чудят… — махва той към огромния букет. — Не може да се каже, че не се набива на очи, нали?
Има основание. Цветята са невероятно натрапчиви.
— Възможно ли е полицията наистина да ме следи денонощно, Марк? Сериозно? Защо ще го правят? И откъде Еди ще знае това?
— Да, потенциално е възможно, може да те следят, ако очакват Холи да се свърже с теб. Ако са забелязали нещо странно. Може да те следят, да не би тя да се опита да ти се обади или да се появи у дома, да не дава Господ.
— Но защо би го направила, Марк? Двете не бяхме близки, нали? Срещали сме се само веднъж. Проведох едно-единствено трийсетминутно интервю с нея. Не съм съгласна, че полицията очаква да се случи подобно нещо, и според мен не е вярно, че сме под наблюдение. Поне не в степента, която ти подозираш. Може би следят домашния ни телефон, но предполагам, че Еди би проучил подобно нещо, преди да ни помогне, би го споменал. Не е глупак. Ако полицията ни наблюдава, досега щяхме да разберем. Според мен присъствието на Еди ни предпазва от доста неща в момента.
Марк поглежда разсеяно през прозореца, наблюдава дъжда и замислено поклаща глава.
Защо не се радва? Колебливо докосвам ръката му през масата.
— Всичко приключи. Всички пари от сака са при нас. В безопасност сме. Имаме почти три милиона лири. Непроследими. Напълно сигурни. Направихме го, Марк. Успяхме! — Поглеждам го с очакване.
По лицето му плъзва усмивка. Тънка. Стискам ръката му. Усмивката се разширява.
Марк кимва и се пресяга към чашата с кафето си.
— Радвам се, че се получи, много се радвам! Разбира се! Но трябва да престанеш с тези работи. Просто не бива. Този път се получи, но повече не, ясно? Никакви рискове. Приключихме.
Разбира се, че се радва, но се притеснява за мен и не го виня. Имах тайни от него. И на няколко пъти мислех, че той има право, че наистина съм прекалила. Само че парите вече са в банката.
— Да, добре, приключих. Обещавам ти. Няма причина да поемам повече рискове.
Навеждам се над масата и целувам топлите му устни. Не съм сигурна, че ми повярва, но се усмихва и ме целува в отговор. Иска му се нещата да станат като преди. Дано да успеем да го направим. Най-после.
Но щом се облягам, си спомням. За недовършените неща на тавана. Следа, която може да отведе чак до дъното на Тихия океан.
Историята не е съвсем приключила.
— А какво ще правим с телефона, Марк? С флашката? Не трябва ли да ги изхвърлим? Те са единствената връзка с нас. Трябва да приключим историята, както си му е редът, нали? Не бива да оставяме нищо недовършено.
Марк затваря очи, проумял смисъла на думите ми. Още не сме приключили. Забравил е за онези две неща.
— По дяволите. Добре, да помислим. — Замисля се и поглежда през осеяния с дъждовни капки прозорец към мократа градина. — Може би трябва да задържим телефона. За всеки случай. Няма да навреди. А ако се случи нещо, ще го използваме като улика срещу онези хора. Или като разменна монета. Не че ще се наложи, но като застраховка.
Млъква и тръсва глава.
— Знаеш ли какво? Не, ще изхвърлим и него. Ще изхвърлим всичко: и флашката, и телефона. Трябва да ги разкараме от къщата. В случай че по някаква причина полицията дойде да обискира. Трябва да разкараме това от живота си.
Тонът му е категоричен. Няма да обсъждаме въпроса повече. Не възразявам. Вече приключих. С всичко. Имаме три милиона.
— Може да отидем заедно в Норфък, още сега, да пренощуваме там, да излезем в морето с лодка сутринта и да хвърлим нещата в морето. Да си прекараме приятно, докато слагаме точка, какво ще кажеш? — предлагам.
Изражението му не се променя. Пронизва ме страх. Продължавам:
— Трябва да ги изхвърлим някъде, нали? Може да останем там няколко дни. Приятно ще е да заминем. Да прекараме известно време заедно. Имам нужда от това. Липсваш ми. Липсва ми какви бяхме преди.
Марк става, заобикаля масата и обхваща лицето ми с ръце. Целува ме по устните много нежно.
— Идеята ми допада. Всичко ми се струва толкова отдавна — ти и аз, меденият месец.
Знам какво има предвид. Истинският ни меден месец, преди да се появи сакът, преди сватбеното ни пътешествие да се превърне в нещо друго. В момента единственото ми желание е да бъда с него. Липсва ми допира на неговата кожа до моята. Липсва ми близостта.