— Ако заминем за Норфък днес, това ще е краят. Телефонът и флашката са последните неща, а след като се отървем от тях, край. Финито — обещавам му. — И пак ще станем каквито бяхме. Но ще ни е още по-хубаво, защото вече няма да се тревожим за пари.
Марк никога повече няма да се притеснява, че може да изгуби нещо. Че ще се наложи да работи в бар или да зарежда рафтовете в някой магазин. В Норфък най-сетне ще мога да му кажа за нашето бебе.
Той ме поглежда, изучава лицето ми с очи, а в неговите мярвам сянка от тъга. Вероятно не е убеден, че наистина съм решила да престана да се държа толкова безразсъдно. Или че не е възможно да станем каквито сме били преди. Трябва да му докажа, че цялото ми внимание е насочено към нас, затова настоявам:
— Нуждаем се от малко време само за нас двамата, Марк. Моля те.
Очите му едва видимо се изпълват със сълзи и аз разбирам колко съм го отблъснала от себе си през последните няколко седмици. Едва не съм разрушила онова, което имаме двамата. Връзката ни се нуждае от грижи, трябва отново да оздравее. Той пак се навежда и ме целува по челото.
— Знам. Колкото и да ми допада идеята, скъпа, не можем да заминем днес. Знаеш го. Нали?
Божичко, съвсем забравих. Каза ми миналата седмица. Спомена го. Чувствам се ужасно. Днес следобед Марк лети за Ню Йорк и ще пренощува там. Не го слушах внимателно, докато ми обясняваше. Какво ли още съм пропуснала? Аз съм най-лошата съпруга на света. Утре цял ден ще има срещи с нови клиенти, а вечерта лети обратно. Буквално ще прелети през града.
Ще бъда сама. Най-неочаквано ме обзема страх, че Марк продължава живота си без мен. Сама съм си виновна, разбира се. Трябваше да се интересувам повече от новия му бизнес, вместо непрекъснато да мисля за собствения си документален филм, за парите, за диамантите. Трябваше да прекарвам повече време с него, до него. Залива ме вълна от самообвинения. Трябва да се постарая повече. Да стана по-добра. Всичко ще се нареди. Може да заминем заедно следващия уикенд. Не е бог знае какво, просто ми се искаше да е сега.
Лежа на леглото, докато той си събира багажа, наблюдавам го. Марк ми разказва за новите офиси, които смята да наеме. Чертае големи планове.
— Искаш ли да дойдеш с мен и да огледаме следващата седмица? — пита.
— Разбира се! Нямам търпение — уверявам го.
Радвам се, че отново ме приобщава към делата си.
Радвам се, че отново е щастлив. Може би отчуждението помежду ни най-сетне ще се стопи.
— Извинявай, Марк, напоследък съм малко разсеяна. Не бях до теб… извинявай. — Вдигам очи към него.
— Няма нищо, Ерин. — Лицето му е озарено от планове за бъдещето. — Много ти се събра. Всичко ще бъде наред. Вече е наред. Обичам те.
Той ми се усмихва и аз усещам, че ми прощава. Голяма късметлийка съм. Отново се питам дали да не му разкрия всичко. За бременността. Не ми се ще обаче да наруша равновесието. Ще му кажа, когато се върне. Когато сме сами следващия уикенд.
— Обичам те, Марк — казвам му вместо това, скачам от леглото и го прегръщам.
И наистина е така, от цялото ми сърце. Хормоните ми сигурно бушуват в тялото, защото изпитвам физическа болка, когато таксито за летището потегля. Цялото ми тяло копнее за него. Усещам призрачната му прегръдка, уханието му, останало по кожата ми.
След като Марк заминава, аз се качвам на тавана. За да огледам последните две улики.
Горе е топло. Телефонът се е нагорещил под изолацията. До него е другият плик с флашката. Дали топлината на тавана няма да я повреди? Опипвам я през найлоновия плик.
Топла е.
Взирам се в безжизнения дисплей на телефона и си спомням съобщението отпреди две седмици. И как се стегна стомахът ми, когато го получих. И онези три пулсиращи сиви точки.
КОЙ Е?
За пореден път се питам кои са те. Мъртвите хора от самолета, човекът отсреща на линията. Опитвах се да пренебрегвам въпроса, да се вслушам в съвета на Марк, но тук, в собствения ми горещ и прашен таван, мисълта започва да ме човърка по-силно. Кои са те? Търсих по руски уебсайтове, по новинарски сайтове — нищо. Патрик от тях ли е? Или Марк е прав? Възможно ли е да е полицай под прикритие? Той ли ми се обажда и ми оставя съобщения без думи?
Онзи ден ми мина неприятната мисъл, че обаждането може да е от Холи. Безмълвни и отчаяни телефонни съобщения отнякъде. Може би дори се е върнала в Англия. Но после си спомних изломотения отговор към човека, който се обаждаше. Освен това Холи няма телефонния ми номер, така че не може да е тя.
Мислите ми се връщат към хората от самолета. Дали не са техните партньори? Марк е сигурен, че не са. Но ако са намерили айпи адреса на хотела? Ако са отишли там? Може би те са убили семейство Шарп, но дали са прекратили търсенето след това?