Рей Бредбъри
Нещо зло се задава
С обич в памет на ДЖИН КЕЛИ, чието изпълнение повлия и промени живота ми.
Човек е влюбен в онова, що чезне.
Защото те не заспиват, ако не сторят зло, и сън ги не хваща, ако не доведат някого до падение, защото те ядат хляб от беззаконие и пият вино от грабеж.
Не знам всичко, което ме чака, но каквото и да е то, ще го посрещна със смях.
Пролог
Първо, беше октомври, рядък месец за момчетата. Не че другите месеци не са редки. Ала има добри и лоши, както казват пиратите. Погледнете септември — лош месец, започва училището. Вижте август — хубав месец, училището още не е започнало. Юли… е, юли си е чудесен — изобщо няма и шанс за училище. За юни няма съмнение, той е най-хубав от всички, защото училищните врати се разтварят широко, а до септември има поне милиард години.
Но сега да погледнем октомври. Училището е почнало преди цял месец и вече по-леко влачиш хомота, влязъл си в релси. Имаш време да мислиш какъв боклук ще метнеш на верандата на стария Прикет или как ще се маскираш като космата маймуна на празника в последния ден на месеца. А ако е някъде около двайсети октомври и всичко мирише на дим от изгорели листа, и небето по здрач е оранжево и пепелявосиво, струва ти се, че Вси светии никога няма да дойде с размаханите метли и тихото плющене на чаршафи зад ъгъла.
Но през една странна, дива, мрачна и дълга година Вси светии подрани.
Една година Вси светии дойде на 24 октомври, три часа след полунощ.
По това време Джеймс Найтшейд от Оук Стрийт номер 97 беше на тринайсет години, единайсет месеца и двайсет и три дни. Уилям Холуей беше на тринайсет години, единайсет месеца и двайсет и четири дни. И двамата наближаваха четиринайсетата си година; тя сякаш вече тръпнеше в дланите им.
Това бе октомврийската седмица, през която те пораснаха изведнъж и вече никога не бяха толкова млади…
I. Пристигане
1.
Продавачът на гръмоотводи пристигна точно преди бурята. В късния, облачен октомврийски ден той се зададе по улицата на Грийн Таун, Илинойс, като се озърташе крадешком през рамо. Нейде немного далече могъщи мълнии тъпчеха земята. Никой не можеше да отрече, че нейде бушува буря като огромен звяр със страховити зъби.
Затова търговецът дрънкаше и звънкаше с грамаданския си кожен калъф, в който като някаква причудлива главоблъсканица лежаха невидими железарии, но макар и невидими, езикът му ги възхваляваше от врата на врата, докато най-сетне стигна до една морава, която беше окосена съвсем неправилно.
Не, не тревата. Търговецът вдигна очи. Далече горе на полегатия склон две момчета лежаха върху тревата. Еднакви по ръст и фигура, момчетата дялкаха върбови свирки и говореха за отминали или бъдещи времена, доволни, че са оставили пръстовите си отпечатъци по всеки подвижен предмет в Грийн Таун през миналото лято и стъпките си по всяка открита пътека от тук до езерото и от там до реката откакто започна училището.
— Здрасти, момчета — подвикна мъжът, облечен от глава до пети в цветовете на бурята. — У дома ли са вашите?
Момчетата поклатиха глави.
— А вие пари имате ли?
Момчетата пак поклатиха глави.
— Ами добре…
Търговецът измина около метър, спря и прегърби рамене. Сякаш изведнъж бе усетил, че от къщните прозорци или от студеното небе някой се взира в тила му. Той бавно се завъртя, душейки въздуха. Вятърът разтърсваше опустелите дървета. През малък процеп в облаците се провря слънчев лъч и обагри в злато последните дъбови листа. Но слънцето изчезна, жълтиците бяха похарчени, въздухът посивя; търговецът се изтръгна от унеса.
Бавно тръгна нагоре по моравата.
— Момче — рече той. — Как ти е името?
Първото момче с бледоруса коса, щръкнала като магарешки трън, затвори едно око, килна глава настрани и погледна търговеца с другото око — отворено, ярко и бистро като капка летен дъжд.
— Уил — каза то. — Уилям Холуей.
Продавачът на бури се завъртя.
— Ами ти?
Второто момче не помръдна. Лежеше по корем в есенната трева и се чудеше дали може да си измисли име. Косата му беше буйна, гъста, с лъскавия цвят на млад кестен. Очите му, приковани към някаква далечна точка вътре в самото него, бяха прозрачнозелени като планински кристал. Най-сетне то небрежно лапна стръкче суха трева и отговори:
— Джим Найтшейд.
Продавачът на бури кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това.
— Найтшейд. Нощна сянка. Страхотно име.