Останал сам, Джим отвори прозореца и се надвеси в абсолютно ясната нощ.
Буря, помисли си той, тук ли си?
Да.
Почувствай… далече на запад… задава се истински катаклизъм.
Джим вдъхна хладния въздух — издиша го топъл и развълнуван.
Ами защо, помисли си той, защо ли не се изкатеря да сваля онзи гръмоотвод, да го захвърля?
И да видим какво ще стане тогава?
Да.
И да видим какво ще стане тогава!
10.
Малко след полунощ.
Бавно тътрене на нозе.
По пустата улица със спокойно лице се зададе търговецът на гръмоотводи, подмятайки с ръка в бейзболна ръкавица почти празната кожена чанта. Той зави зад ъгъла и спря.
Хартиено меки бели пеперуди се блъскаха във витрината на празния магазин и надничаха вътре.
А на витрината върху две дървени подпори, като грамаден ковчег от звездоцветно стъкло, лежеше блок лед от „Аляска сноу къмпани“, изсечен като за блестяща украса в пръстен на великан.
И запечатана в този лед лежеше най-красивата жена на света.
Усмивката на търговеца посърна.
Тази жена лежеше в хладната дрямка на леда като жертва, заспала под лавина преди хиляда години и останала вечно млада.
Беше чиста като днешното утро, свежа като утрешните цветя и прекрасна като всяка девойка, когато мъж затваря очи и я пленява съвършена като камея върху раковината на клепачите си.
Търговецът на гръмоотводи се опомни и си пое дъх.
Някога, много отдавна, докато пътуваше сред мраморните дворци на Рим и Флоренция, бе виждал такива жени, пленени в камък наместо лед. Някога, докато бродеше из Лувъра, бе откривал такива жени, обсипани в летни цветове и съхранени върху платна. Някога като малко момче, докато се прокрадваше из хладния лабиринт зад екрана на кинотеатъра да потърси свободно място в салона, бе вдигнал очи и там, извисено и засияло над призрачния мрак, бе зърнал лице на жена, каквото повече не видя никога през живота си — тъй величествено и прекрасно, изградено от млечни кости и лунна плът, че го накара да застине самичък зад сцената, засенчен от движението на нейните устни, от птичето пърхане на очите й, от снежнобялото, мъртвешки искрящо сияние на нейните бузи.
И други образи избликнаха от отминалите години, сляха се и намериха нова същина тук, в леда.
Какъв цвят имаше косата й? Беше руса до бяло, а освободеше ли се веднъж от цвета, можеше да придобие всякакъв цвят.
Колко висока беше?
Може би призмата на леда я увеличаваше или смаляваше, докато заставаш тук или там пред празния магазин, пред витрината и тихото нощно потропване на неуморните, деликатно опипващи пеперуди.
Нямаше значение.
Далече над всичко останало — продавачът на гръмоотводи потръпна — той знаеше най-необикновеното.
Ако по някакво чудо очите й се разтвореха в този сапфир и тя го погледнеше, той знаеше какъв цвят ще имат очите й.
Той знаеше какъв цвят ще имат очите й.
Ако човек влезеше в този безлюден нощен магазин…
Ако протегнеше ръка, топлината на тази ръка би… какво?
Би стопила леда.
Продавачът на гръмоотводи дълго стоя с плътно затворени очи.
Въздъхна.
Върху зъбите му дъхът бе топъл като лято.
Ръката му докосна вратата на магазина. Тя се отвори. Облъхна го студен арктически въздух. Той прекрачи навътре.
Вратата се затвори.
Белите пеперуди потропваха по стъклото като снежинки.
11.
После дойде полунощ, а градските часовници продължиха да отброяват един, два, три часа в предутринната тъма и техният тежък звън вдигаше прах от забравени стари играчки из високи тавани, смъкваше сребърни люспици от вехти огледала из още по-високи тавани и пораждаше сънища за часовници във всички легла, където спяха деца.
Уил го чу.
Приглушено далече из прерийните земи — пухтенето на парна машина, бавното драконово тътрузене на влак.
Уил се надигна и седна в леглото.
От другата страна на улицата Джим също се надигна и седна като негово отражение.
Нейде на милион километра самотна и скръбна калиопа засвири тихо, о, колко тихо.
С едно-едничко движение Уил се надвеси през прозореца и Джим стори същото. Без да си кажат нито дума, двамата се загледаха над трептящия прибой на дърветата.
Стаите им бяха нависоко, както се полага на момчешките стаи. От тесните прозорци те можеха да обстрелват с артилерията на погледите си далече отвъд библиотеката, кметството, гарата, краварниците, нивите, чак до пустата прерия!
Там, на ръба на света, като деликатна следа от охлюв минаваха железопътните релси и техният семафор с цвят на зелен лимон или вишна хвърляше към звездите безумни сигнали.