Там, на самия край на света се надигна облаче па̀ра като пръв предвестник на тепърва идваща буря.
Изникна и самият влак, звено по звено, локомотив, тендер, многобройни и номерирани, спящи, дремещи, изпълнени със сън вагони подир кипналия облак светулки, подир унесения, напевен рев на есенен огън. Блясък на адски пламъци обливаше смутените хълмове. Дори и от тъй далече можеше да си представиш как мъже с могъщи като бизонски бутове ръце сипят с лопати метеорни рояци въглища в отворените пещи на локомотива.
Локомотивът!
Двете момчета изчезнаха, върнаха се след миг с бинокли пред очите.
— Локомотивът!
— От гражданската война е! Такива не се произвеждат от края на деветнайсети век!
— И целият влак, всичко е старо!
— Знамената! Клетките! Това е панаирът!
Вслушаха се. Отначало на Уил му се стори, че чува как въздухът бързо свисти в ноздрите му. Но не — беше влакът и калиопата, която въздишаше, плачеше в този влак.
— Звучи като църковна музика!
— По дяволите! Защо му е на панаира да свири църковна музика?
— Недей да говориш за дяволи — прошепна Уил.
— По дяволите! — Джим яростно се приведе навън. — Цял ден внимавам да не го изрека. Сега всички спят, тъй че — по дяволите!
Музиката се носеше покрай прозорците им. Косъмчетата по ръцете на Уил настръхнаха.
— Това наистина е църковна музика. Изменена.
— Стига си плакал. Замръзнах. Дай да идем да ги видим как пристигат.
— В три през нощта?
— В три през нощта!
Джим изчезна.
За момент Уил само гледаше как Джим танцува из стаята с риза, вирната над главата, как вдига панталоните, а в това време през нощното поле с клокочене и пъхтене се задаваше техният погребален влак с черни траурни знамена по вагоните, клетки с цвят на лакрица и обсипана в сажди калиопа, която виеше, кряскаше, пееше три различни църковни химна — смесени и загубени, може би изобщо несъществуващи.
— Хайде, потегляме!
Джим се плъзна по водосточната тръба към спящата трева.
— Джим! Чакай!
Уил трескаво навлече дрехите.
— Джим, не отивай сам!
И го последва.
12.
Понякога виждаш хвърчило да се рее тъй високо, тъй мъдро, сякаш познава едва ли не целия свят. То пътува, после избира да кацне точно на някое място, а не на друго, и както и да го дърпаш, да тичаш насам или натам, то просто скъсва канапа и тръгва да търси място за почивка, а ти препускаш след него с прехапани устни.
— Джим! Чакай ме!
Сега Джим бе хвърчилото със скъсан канап и някакво незнайно хрумване го отнасяше надалече от прикования към земната твърд Уил, който можеше само да тича подир своя приятел — тъй извисен, тъй мрачно безмълвен и станал изведнъж тъй непознат.
— Джим, ето ме, идвам!
И тичайки, Уил си помисли: Пусто да остане, все същата стара история. Аз говоря. Джим бяга. Аз преобръщам камъните, Джим грабва хладните находки под тях — и дим да го няма! Аз се катеря по хълмове. Джим крещи от църковните камбанарии. Аз имам банкова сметка. Джим има космите по главата си, вика в устата си, ризата на гърба си и кецовете на краката си. Защо тогава си мисля, че той е по-богат? Защото, помисли си Уил, аз седя върху камъните на припек, а нашият Джим се разхожда настръхнал от вълнение под лунната светлина и танцува с нощните жаби. Аз паса крави. Джим укротява чудовища. Аз крещя подир него: Глупак! Той ми отвръща: Страхливец! И ето ни отново — бегом!
И те побягнаха от града, прекосиха нивите, застинаха заедно под железопътния мост, а луната чакаше зад хълмовете и ливадите трепереха под кожух от роса.
БАМ!
Панаирният влак прелетя с грохот по моста. Калиопата стенеше.
Джим се вторачи нагоре.
— Никой не свири на нея!
— Джим, не се шегувай!
— Кълна се в майка си, гледай!
Тръбите на калиопата отминаваха, отминаваха и искряха със звездни експлозии, но никой не седеше зад високата клавиатура. Свиреше вятърът, преливащ в тях леден въздух.
Момчетата се втурнаха напред. Влакът зави със звън като камбани на подводно погребение, потънали, ръждясали, зеленясали и все пак непреставащи да бият, да бият. После свирката на локомотива изпусна фонтан нажежена па̀ра и Уил усети как го избива ледена пот.
Късно нощем Уил бе чувал — колко често? — локомотивните свирки да изстрелват стълбове пара по ръба на съня му, изгубени, сами и далечни, независимо колко се приближаваха. Понякога се събуждаше, откриваше сълзи по бузите си и се питаше защо, после пак си лягаше, слушаше и си мислеше: Да! Те ме карат да плача, докато отиват на изток, докато отиват на запад, тия далечни влакове, изгубени из низините, където се давят в езерата от сън, придошли откъм градовете.