Той докосна колоните по предната веранда на Уил, плъзна длан по парапета, по дъските на пода, после затвори очи и се подпря на къщата, за да остави нейните кости да му проговорят.
После все тъй неуверено и предпазливо се отправи към съседната къща — тази на Джим.
Джим се изправи да гледа.
Търговецът протегна длан да докосне, да погали, да потропа с връхчетата на пръстите си по старата боя.
— Тази е — каза накрая той.
Джим се изпъчи гордо.
Без да поглежда назад, търговецът попита:
— Джим Найтшейд, твоята къща ли е това?
— Моята е — каза Джим.
— Трябваше да го зная — рече мъжът.
— Хей, ами аз? — обади се Уил.
Търговецът отново повлече нозе към къщата на Уил.
— Не, не. Само няколко искри ще заиграят по водостоците. Но истинското представление ще е при съседите Найтшейд! Добре!
Търговецът изтича назад по моравата, за да грабне грамадната си кожена чанта.
— Тръгвам. Бурята иде. Не чакай, Джим, не чакай, момче. Инак — бам! Ще те намерят с разтопени от електричеството монети и остриета от индиански стрели в джобовете. Ейб Линкълн, споен с мис Колумбия, орлите от гербовете, оскубани до голо, и всичко това протекло като живак из джинсите ти. Нещо повече! Ако отвориш черепа на което и да било момче, ударено от мълния, върху очната му ябълка ще се разкрие — Господ ми е свидетел — ясна картинка на последната сцена, която е видяло в живота си! Като старинна фотография, Бога ми, запечатана от онзи огън, дето слиза от небесата да те надуе като панаирджийска свирка и да засмуче душата ти нагоре по бляскавата стълба! Бягай, момче! Закови го високо или на разсъмване ще си мъртъв!
И дрънчейки с калъфа, пълен с железни пръти, търговецът се завъртя и хукна надолу по алеята, примигвайки яростно срещу небето, покрива, дърветата, а накрая затвори очи и продължи да върви, като душеше въздуха и си мърмореше:
— Да, злото идва тук, усещам го, далече е още, но бързо тича…
И човекът в облекло с цвят на буря изчезна, нахлупил ниско над очите си шапката с цвят на облак, дърветата зашумоляха и небето изведнъж стана някак престаряло, Джим и Уил стояха обърнати срещу вятъра, да проверят дали ще усетят дъх на електричество, а гръмоотводът лежеше на земята между тях.
— Джим — каза Уил, — не стой тук. Твоята къща, така каза човекът. Ще заковеш тоя прът, нали?
— Не — усмихна се Джим. — Защо да развалям веселбата?
— Веселба! Луд ли си? Ще донеса стълбата! Ти вземи чук, пирони и жица!
Но Джим не помръдна. Уил побягна и след малко се върна със стълбата.
— Джим. Помисли за майка си. Искаш ли тя да изгори?
Уил се изкатери самичък покрай стената на къщата и погледна надолу. Под него Джим бавно тръгна към стълбата и започна да се изкачва.
Нейде далече из заоблачените хълмове тътнеше гръмотевица.
Над покрива на Джим Найтшейд въздухът миришеше свежо и остро.
Дори Джим трябваше да признае това.
2.
Нищо на този свят не може да се сравнява с книгите, разказващи за водни мъчения, бавни екзекуции и изливане на нажежена до бяло лава от крепостните стени върху тролове и прочие вредни чудовища.
Тъй казваше Джим Найтшейд и само това четеше. Ако не как се ограбва Първа национална банка, четеше как се строят катапулти или как от вехт черен чадър да си направиш зловещ прилепов костюм за вечерта преди Вси светии.
Джим излъчваше всичко това около себе си.
А Уил го попиваше.
След като заковаха гръмоотвода върху покрива на Найтшейдови, Уил се чувстваше горд, Джим малко засрамен от постъпката, която смяташе за съвместна проява на страх, а денят вървеше към края си. Вечерята мина и дойде време за ежеседмичното им тичане до библиотеката.
Както всички момчета, те никога не вървяха, а си определяха цел и хукваха към нея, размахвайки нозе и лакти. Никой не печелеше. Никой не искаше да спечели. Това бе част от тяхната дружба, просто желаеха да тичат вечно като две сенки. Ръцете им падаха заедно върху дръжката на библиотечната врата, гърдите им разкъсваха едновременно лентите на финала, тенисните им обувки очертаваха успоредни дири по ливади, подкастрени живи плетове, дървета с пробягващи катерички, никой не губеше, печелеха двамата и тъй опазваха дружбата си за други времена на победи и загуби.
Тъй се случи тази вечер, че вятърът духаше първо топъл, после студен и го оставиха да ги отвее до центъра точно в осем часа. Летяха с крилете на пръстите и лактите си, после изведнъж се гмурнаха в нови въздушни слоеве и бистрата река на есента ги понесе стремглаво натам, където трябваше да отидат.