— Аз не — каза Холуей. — Но на някого вътре в мен му се пие.
— На кого?
На момчето, което бях някога, помисли си Холуей, което тича като листата по тротоара в есенна нощ.
Но не можеше да каже това.
Затова пи със затворени очи, напрегнал слух да чуе дали онова нещо в него пак ще се размърда, ще зашумоли в грамадата сухи съчки, натрупани за изгаряне, но така и не видели пламък.
4.
Уил спря. Уил погледна града в петък вечер.
Когато големият часовник над сградата на съда започна да бие девет, сякаш светеха всички лампи и в магазините кипеше оживена търговия. Но щом последният звънък удар разтърси пломбите на всичко живо в града, бръснарите смъкнаха чаршафите, напудриха клиентите си и забързано ги изпроводиха; автоматът за газирана вода в дрогерията престана да съска като змийско гнездо, неоновите светулки навсякъде спряха да бръмчат, а необятните блестящи простори на универсалния магазин с неговите десет милиарда чудесии от метал стъкло и хартия, очакващи да бъдат изкупени, внезапно помръкнаха. Плъзнаха щори, затръшнаха се врати, ключове затракаха из ключалките, хората побягнаха, а по петите им като миши орди се втурнаха парченца от скъсани вестници.
Бам! И вече ги нямаше!
— Леле! — провикна се Уил. — Хората бягат, сякаш си мислят, че бурята е дошла!
— Дошла е! — викна Джим. — Ние сме бурята!
И двамата полетяха с гръмотевичен грохот по железни решетки и стоманени капаци на шахти, покрай десетки помръкнали магазини, десетки полуосветени и още десетки гаснещи. Градът вече бе замрял, когато заобиколиха магазинчето за цигари и зърнаха как през мрака сам-самичък се носи рекламният дървен индианец.
— Хей!
Собственикът мистър Тетли надникна през рамото на индианеца.
— Уплаших ли ви, момчета?
— Неее!
Но Уил потръпна, усещайки как студен прилив от странен дъжд приижда по прерията като по пуст бряг. Искаше му се, когато чукът на мълнията се стовари над града, вече да е на сигурно място — под шестнайсет завивки и една възглавница.
— Мистър Тетли? — тихо повика Уил.
Защото сега сякаш двама дървени индианци стояха един до друг в мрака с дъх на тютюн. Както се шегуваше, мистър Тетли изведнъж бе застинал и се ослушваше.
— Мистър Тетли?
Той чу нещо далече по вятъра, но не можеше да каже какво е.
Момчетата отстъпиха назад.
Той не ги видя. Не помръдна. Само слушаше.
Те го оставиха. Побягнаха.
На четвъртата пуста пресечка след библиотеката момчетата се натъкнаха на трети дървен индианец.
Застанал пред бръснарницата с ключ в треперещите си пръсти, мистър Крозети не ги забеляза да спират.
Какво ги бе спряло?
Една сълза.
Тя оставяше бляскава диря по лявата буза на мистър Крозети. Той дишаше тежко.
— Крозети, глупако! Плачеш като малко дете за щяло и нещяло!
Мистър Крозети треперливо си пое дъх.
— Нима не усещате мириса?
Джим и Уил подушиха въздуха.
— Лакрица!
— Не, по дяволите. Захарен памук!
— Не съм го усещал от години — каза мистър Крозети.
Джим изсумтя презрително.
— Има го навсякъде.
— Да, но кой му обръща внимание? Кога? А сега носът ми казва: дишай! И аз плача. Защо? Защото си спомням как някога момчетата ядяха това нещо. Защо не съм си го спомнял, защо не съм го помирисвал от трийсет години насам?
— Защото сте зает, мистър Крозети — изтъкна Уил.
— Нямате време.
— Време, време. — Мистър Крозети избърса очите си. — Откъде идва този мирис? Никъде в града не продават захарен памук. Само в цирковете.
— Хей — каза Уил. — Точно така!
— Е, Крозети приключи с плакането.
Бръснарят си издуха носа и се обърна да заключи вратата. В това време Уил гледаше как стълбът пред бръснарницата върти червената си серпантина, която изникваше от нищото, водеше погледа в кръг, издигаше се и пак изчезваше в нищото. Безброй следобеди Уил бе стоял тук, опитвайки се да разплете тази панделка, да я види как точно идва, отива си и свършва без край.
Мистър Крозети протегна ръка към електрическия ключ под въртящия се стълб.
— Недейте — помоли Уил. После добави шепнешком: — Не го изключвайте.
Мистър Крозети погледна стълба, сякаш за пръв път забелязваше чудодейните му качества. Лекичко кимна и очите му омекнаха.
— Откъде идва, къде отива, а? Кой знае? Нито ти, нито той, нито аз. О, загадките, Боже мой. Тъй. Ще го оставим включен.
Добре е да знаеш, помисли си Уил, че ще се върти до сутринта, че ще се размотава от нищото и ще се намотава в нищото, докато спим.