— Лека нощ!
— Лека нощ.
И те го оставиха зад себе си сред вятъра с едва доловим дъх на лакрица и захарен памук.
5.
Чарлс Холуей протегна ръка към двойната врата на бара, протегна я колебливо, сякаш прошарените косъмчета по опакото на китката му бяха доловили като антени как отвъд нея нещо се плъзга наблизо из октомврийската нощ. Може би някъде горяха буйни огньове и жаркият им полъх го предупреждаваше да не прекрачва напред. Или над земите надвисваше нов ледников период, може би мразовитото му туловище бе погубило милиарди през последния час. Може би самото Време се изцеждаше в огромна стъкленица, където мракът на прах се сипе, за да погребе всичко.
Или може би работата бе само в онзи мъж с тъмен костюм на отсрещния тротоар, когото зърна през прозореца на бара. С големи ролки хартия под мишница, с четка и кофа в другата ръка, мъжът си подсвиркваше много далечна мелодия.
Това бе мелодия от друг сезон, която винаги опечаляваше Чарлс Холуей, колчем я чуеше. Песента бе нелепа за октомври, но невероятно затрогваща, завладяваща, независимо в кой ден и месец се пее:
Чарлс Холуей потръпна. Изведнъж усети познатото старо чувство на страх и възторг, желанието едновременно да плаче и да се смее, когато виждаше как невинните на света бродят по снежните улици в навечерието на Коледа сред всички уморени мъже и жени, чиито лица бяха зацапани от вина, неизмити от греха и разбити като прозорчета от живота, който удряше изневиделица, бягаше, криеше се, връщаше се и пак удряше.
Подсвиркването заглъхна.
Чарлс Холуей прекрачи навън. Далече напред човекът, който бе подсвирквал, безмълвно и деловито движеше ръце около един телеграфен стълб. След малко изчезна през отворената врата на някакъв магазин.
Без сам да знае защо, Чарлс Холуей пресече улицата и се загледа как човекът лепи един от своите плакати в празното, ненаето помещение.
След още малко човекът излезе навън с четката, кофата лепило и хартиените рула. Очите му със свиреп и страстен блясък се спряха върху Чарлс Холуей. Усмихна се и вдигна разтворена длан.
Холуей се вгледа с разширени очи.
Дланта беше покрита със ситни, копринени черни косъмчета. Приличаше на…
Ръката се сви на юмрук. Помаха му. Човекът зави зад ъгъла. Зашеметен, обгърнат от внезапна лятна жега, Чарлс Холуей залитна, после извърна поглед към празния магазин.
Две дървени магарета бяха поставени успоредно едно на друго под самотен прожектор.
Върху тях, като на погребение от сняг и кристал, лежеше леден блок с дължина два метра. Той мътно сияеше със своя собствена светлина и имаше блед зеленикаво-син цвят. Приличаше на грамаден и хладен скъпоценен камък, намерил покой тук, в сумрака.
Върху малък бял плакат отстрани близо до витрината, в светлината на уличните лампи можеше да се разчете следното изящно изписано послание:
Кукли на конци, марионетен цирк и добре познатият традиционен панаир на открито.
Пристигаме незабавно!
Вижте тук една от многото ни атракции:
Очите на Холуей се стрелнаха към плаката зад витрината.
И обратно към студения дълъг блок лед.
Точно такъв леден блок помнеше от представленията на пътуващи фокусници, когато бе още момче, когато местната фабрика за лед доставяше парче зима, в което по цели дванайсет часа лежаха замразени прекрасни девойки, а хората гледаха, на изпънатите бели екрани прожектираха комедии, атракциите идваха и си заминаваха, а накрая уморени и потни магьосници разбиваха с чукове и длета ледените затвори, за да освободят бледите девойки и усмихнати да ги отведат в сянката зад завесите.
И все пак това необятно парче зимно стъкло не съдържаше нищо освен замразена речна вода.
Не. Не беше съвсем празно.
Холуей усети как сърцето му подскочи само веднъж, но много странно.
Дали в огромния зимен кристал нямаше особена пустота? Сладострастна кухина, издължена празнина, която се простираше с извивки от единия до другия край? И дали тази пустота, тази празнина не чакаше да бъде запълнена с лятна плът, дали не беше оформена някак като… жена?